Новият брой

ДЖЕК КЕРУАК - БРОДЯГАТА ПОЕТ


Р. Хил, "Ню Йорк таймс бук ревю"

          Не си спомням кой ми даде един роман на Джек Керуак, наречен "По пътя". Беше за живота по Западния бряг - джаз, любов, алкохол, наркотици; героите непрекъснато бяха в движение. Този роман разкриваше един нов начин на живот. В романа имаше нещо, което ме промени напълно.
          Дълго време мина, преди да срещна писателя. Когато най-сетне това стана, открих го в един бетонен жилищен блок в Сейнт Питърсбърг, седнал в еидн от онези стари американски люлеещи се столове. Два месеца по-късно, на 29-ти октомври 1969 г., той почина. Оттогава хората напразно се опитват да назоват какво точно у Джек Керуак е имало такова голямо значение. Той се превърна в институция, но все още не сме сигурни, че точно разбираме защо.
         Доколкото ми е известно, освен парализираната му майка Стела само още трима души са виждали Джек през тези последни два месеца: един журналист от местния вестник, Джек Маклинтън, един студент по право, Ал Елис, и аз. Бяхме чували да се носят слухове за Джек в баровете из Саут Сайд и в "Дивия глиган", около университета, северно от Тампа. Бяхме ходили да го търсим, надявайки се да го позаем, макар че го бяхме виждали само на младежки снимки. Но не го намерихме. Най-сетне Маклнтън получи адреса и ние отидохме на посещение.
         Входната врата бе почти скрита зад палмови листа. През пердетата видяхме сиянието на телевизионния екран. Една сянка стана от стола в ъгъла и се изправи с лице към нас, докато другата сянка дойде да отвори. Запознахме се с жена му Стела, на средна възраст, някак си несигурна какво й повелява дългът в този момент.
         "Джек - каза тя на другата сянка, - дошъл е човекът от вестника с един приятел. Искат да разговарят с теб." Тъмната сянка се раздвижи, промърмори нещо, после спря и попита: "За какво?" Съвсем уместен въпрос. Какво искахме? На поклонение ли бяхме дошли? Или да потърсим извора на онова, с което Керуак бе придобил такова значение за нас? Или да развенчаем героя, създаден от Алън Гинзъбг и сп. "Тайм"? Не се наложи да отговаряме, защото Джек изръмжа: "Кажи им да влязат".
         Той наистина се бе застоял у дома и бе съвсем ясно защо. Леко се олюляваше и се взираше войнствено от посивялото си, брадясало, трагично старческо лице, което понякога надяваше. По-късно узнахме, че имал и други лица.
         Имал херния и мозъчно сътресение. Мозъчното сътресение си навлякъл при сбиване в един бар за чернокожи. Джек още не разбираше защо неговият битнически пиетет към негрите не прилягаше на тогавашното гневно време. Хернията бе последица от физическо претоварване. "Докторите казват, че трябвало да я зашият в болницата и нямало да мога вече да пия."
          Бяхме закъснели за истинския Керуак, помислих си, ако той изобщо съществуваше. Това не беше прочутата римска свещ, запалена в двата края, това не бе пророкът, смиреният странник, светецът грешник. Знаехме, че е на 47, но изглеждаше на 60. Легендата бе консервирана в този старец, в неизлечимото тяло с объркани убеждения, с дух, който вече се събираше в бурканчета и шишца.
          Известно време Джек потвърждаваше тази представа. После изведнъж ни показа другото си лице - онова, което се надявахме да видим. Пак променено и тъжно, но изпълнено с любопитство, търпимост и въодушевление от разговора, който ни предстоеше.
          Това бе първият от поредицата разговори, на които понякога присъстваше и Елис, като ту единия, ту другият от нас се отбиваше по всяко време. Тогава той нямаше телефон - не искаше да го безпокоят - и ние пристигнахме без предизвестие. Той беше все там, по пижама или дочен панталон и фланелка. И винаги се радваше, че ни вижда.
         Той беше в най-добра форма сутрин, преди да е пил твърде много, но имаше просветления и по-късно.
         Лошото в него се появяваше от време на време. Лицето и гласът му помръкваха. Гълголенето на шишенцето със скоч и отпушването на бурканчетата му звучаха по-зловещо. "Набоков е велик писател", споменах аз веднъж. "Боклук", отвърна Джек, но добави: "Е,  добре де, наистина е велик писател, но и аз съм велик. Не пиша измислици."
          Той, изглежда, не беше съвсем сигурен в приятелите си от 50-те години - Алън Гинзбърг, Бъроуз. Повече доверие имаше на Нийл Касиди, негов спътник п друмите на много романи. "Нийл не е мъртъв. Някой ден той ще се появи и ние ще отидем някъде." Джек обичаше Касиди, който умря на една железопътна линия в Мексико.
          Джек знаеше, че скоро ще умре. Докторът му бе казал, че черният му дроб и почти съсипан. Говореше за завещанието си, разказваше за традициите във фамилията Керуак и за детството си прекарано в Лоуъл. Боеше се, че критиците няма да разберат романите му така, както са предназначени да бъдат четени - не само като амбициозна хроника на Америка, но и нарисуван с любов семеен портрет на семейството му и на семейния дом. В по-късните си произведения като че ли се стараеше да отрази повече Лоуъл, отколкото една Америка, която вече не разбираше и не обичаше.
          Но през повечето време избягваше да говори за смъртта. Понякога го изпълваше младежки ентусиазъм за някое ново начинание. Една вечер той внезапно ме погледна и рече: "Не смяташ ли, че е крайно време да се заема с външния си вид, а?" Понякога, при подходящо осветление, годините не му личаха и той отново беше Джек Керуак от снимката върху обложката на "По пътя". В такива моменти се развеселявахме и гледахме да не мислим за останалото.
          Последен го бе видял Елис - в неделята преди вторник, когато почина. Нищо не можахме да организираме в неделната вечер - бяхме заети. А във вторник сутринта той умря от силен кръвоизлив на стомаха. Същата вечер по телевизята успя да го съобщи само Уолътр Кронкайт, на следващия ден вестта се появи на първа страница в много вестници.
          Стела ме помоли да подредя личния му архив. Казах й, че ще ми е тъврде тъжно, и намерих човек, който не го познаваше. Понякога получавах писма от хора, които ме караха да им разкажа какво всъщност е представлявал Джек, с надеждата, че ще потвърдя една или друга романтична представа. На никого не му се искаше да повярва, че Джек е умрял от алкохолизъм.
          Но беше точно така. Пиенето бе част от неговото скиталчество. Той бе чувствителна душа, обърната изцяло към светлината. И ако алкохолът не можеше да го доближи до нея, той поне е заглушавал разочарованието. Но и в най-тежката криза той никога не изостави своето дирене. Бордовият дневник на неговия поход ни напомня защо толкова много го ценим. Мнозина биха потръпнали от ужас пред неговото жертвоприношение: за сввоя дар той плати най-високата цена. Може да казваме, че животът му е бил трагичен или че е прахосал таланта си, но никога не бихме се усъмнили в страстта, която го е задвижвала.


г1998-2000 г. Литературен клуб. Всички права запазени.