Емилиян Николов

проза

Литературен клуб | нова българска проза | страницата на автора

 

Време на промени

 

Емилиян Николов

          Не можеш да очакваш другите да ти направят оборота, само от теб зависи нещата да вървят. Затова моят приятел Иван винаги успяваше да спретне нещо и да се уреди добре. Той не чакаше нищо от другите, очакваше само от себе си. Така посрещнахме 10-ти ноември 1989 г. Неговата руса коса се вееше по закътаните  улички, в малките дворчета, край тъмните спирки. Никога не съм се и надявал да разбера всичко. Когато в София нямаше цигари, ние обикаляхме предварително набелязани кръчми. Тогава имаше лимит - не можеше да се продават повече от три кутии цигари на човек. Не можеше да се продават цигари на непълнолетни, а ние бяхме такива. Влизахме в поредната кръчма, Иван ми даваше пари и купуваше три кутии "Средец" и две бири, след това аз купувах три кутии с неговите пари и му ги давах. Сядахме на някоя мръсна маса, изпивахме бирите за една минута и продължавахме. В следващата кръчма Иван черпеше с лимонада или нещо друго, по-късно продаваше цигарите на двойна цена. Много се търсеха. Аз от своя страна се радвах да бъда негов "партньор" не толкова заради черпнята, колкото поради това че ме откъсваше от необходимостта да стоя вкъщи и да чета по биология или нещо подобно.
          Него естествено го изключиха от нашето даскало. Нямаше как да си върши работата и да ходи редовно на училище във време, в което извинителните бележки за нищо ги нямаха. Така му загубих дирята за известен период. И не само аз. Сякаш изчезна вдън земя. Носеха се разбира се някакви легенди - че го изключили от всички училища в София, че се забъркал с наркотици, дори че е обявен за безследно изчезнал. Докато един ден не го срещнах на ул. "Раковски". Покани ме на лепене на тапети у тях. Приех, след огледа изказах "компетентото" си мнение за хода на ремонта и дори побоядисвах малко един прозорец. Но с времето доверието между нас беше изчезнало и повече предпочитахме да си говориме общи приказки за живота, отколкото да си разказваме преживелиците както в доброто старо време. Така след като нямаше какво да си кажем, аз отидох да играя футбол, а той се запъти към складовете на Сточна гара за още цимент и други строителни материали.
          Когато се прибрах след няколко часа Иван ме чакаше на площадката пред входа заедно с две момичета - и двете с черни къси поли и дълги коси. Наложи се да се изкъпя набързо и да приема поканата за вечерна разходка. Тази страна от способностите на Иван бе останала непозната за мене досега - да може да намери гаджета дори на складовете на Сточна гара. За съжаление двете момичета, които дори може би бяха по-големи от нас, се оказаха доста капризни или може би просто хитри. Отидохме в някакъв бар наблизо, но се оказа че там познават цял куп народ. И не стига че трябваше да ги черпим тях, ами и разни други младежи, които бяха кой техен братовчед, кой бивш съученик... Така решихме да си продължим купона в ремонтиращата се квартира на Иван. Радвахме се, че най-после сме се отървали от харченето на пари. Поразчистихме малко, махнахме найлоните от едно канапе. Иван изрови отнякъде някакъв стар руски касетофон VEF. Намери и едно тесте карти. По-добре от нищоправене, а и трябваше да се стопи леда по някакъв начин. Обаче се оказа, че има само една игра, на която можем да играем и четиримата. Започнахме да играем на покер, но поради липса на пари, кибритени клечки и други подобни, играехме на стрийп покер. Предложението беше на една от девойките, която се казваше Ирина, но то беше посрещнато горещо от Иван. Аз също не се възпротивих, защото обикновено ми вървеше на покер. Другата девойка Зорница беше по-резервирана. Лицето й беше като ледено. Но тя беше по-красивата според мене.
          След първото раздаване точно тя трябваше да съблече нещо от себе си и това беше тънък елек, който беше облякла върху блузата си. Аз имах фул, което много не ме зарадва, защото от опит знаех, че когато ми вървеше прекалено много в началото, накрая направо се сгромолясвах. Минутите течаха, ние седяхме на мокета в различни пози, а дрехите ни една след друга се озоваваха на канапето. Засега аз имах най-много дрехи по себе си - бях свалил само тениската си. Зорница вече бе гола до кръста, но беше прикрила гърдите си с крака. Вече самодоволно си мислех, че другите първи ще се окажат голи. Тогава направих грешката да отида до тоалетната. Едва по-късно разбрах, че през това време Зорница тихомълком си е взела няколко карти от тестето. Това се оказа повратна точка в играта. Зорница престана да губи, сега беше мой ред да свалям дрехи. Свалих потника, дънките, чорапите, часовника си... Скоро играта свърши и си върнахме дрехите. Решихме, че не е добра идея да спим голи в този прахоляк, говорихме си през цялата нощ и слушахме нощния блок на "Хоризонт", в който водещият спореше със слушатели за нуждата от въвеждането на униформи за различните училища. Обади се дори Владо Даверов, което предизвика луд възторг у момичетата. Към 6:00 ч. се разделихме с целувки, разменихме си телефоните и Зорница и Ирина се качиха на тролея за "Подуене". Отидох да се наспя, въпреки че тази вечер нямаше да мога да играя футбол. Радвах се, че вчера на ул. "Раковски" бях срещнал точно Иван. Вече не бяхме деца, но довечера пак щяхме да пием бира на екс и да купуваме по три кутии цигари. Иван нямаше да може да ги продава на двойна цена, но какво значение имаше това...

 

 

Електронна публикация на 29 август 2000 г.
г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!