народопсихология | "Литературен клуб" | брой 23

РОБСКАТА ПСИХИКА НА БЪЛГАРИНА- ФАКТИ И МИТОВЕ

 

         Винаги съм изразявал несъгласие с твърдението на наши учени, интелектуалци и политици, че днешните несполуки на българина се дължат до голяма степен на неговата робска покорност, примирение със съдбата и преклонение пред по-силния.Според тях тези негови черти са се оформили по време на петвековното турско робство и са станали неделима част от народопсихологията му като някакъв генетичен код, който се предава от поколение на поколение.Такива определения според мен са напълно произволни и несъвместими с фактите и събитията от нашата история.След като на българския народ му се приписват робска покорност и преклонение пред силния, не може да не си зададем въпроса, как така, той е бил способен да излъчи от своите недра Балканджи Йово, Кочо Честименски и хилядите като тях обикновени българи, които са се решили на такава саможертва в името на свободата? Откъде тогава се взе тая сила на духа и вяра у народа, за да пр иеме като све щено, веруюто “Свобода или смърт”? Ако българският народ беше безразличен към своята съдба и предпочиташе да бъде роб, той нямаше да участва в толкова много бунтове и въстания, достигайки своя епогей в борбата за свобода през Априлското въстание и щеше да остане да живее под тираничния режим на султана или да се затрие като нация още по време на византийското робство.Какво тогава ни дава право и основание да твърдим, че той е бил примирен със своята робска участ и по този начин да петним светлата памет на хилядите знайни и незнайни народни синове, дали живота си за свободата на своето отечество и да омаловажаваме техния подвиг?
         Съчинителите на мита за робската психика на българина, много често обичат да дават за пример, че в сравнение с другите комунистически държави ние сме били най-покорни и че у нас са липсвали изявени десиденти, които да се противопоставят на тоталитарния режим на Тодор Живков и БКП.Когато говорят за различията, които ни отличават от унгарците, чехите и поляците, те забравят или не искат да вникнат до същността на истинските причини довели до тези различия.Първо самото установяване и развитие на комунизма в тези страни е различно от това в България.Така например в Унгария, Чехия и Полша не е имало Народен съд както в България, който изби министрите и народните представители на правителствата преди 9
.IX.1944 година. В нито една от тези страни не беше унищожено гражданското общество и църквата до такава степен както в България, където освен политическите опоненти на к омунистите бяха убити видни общественици, част от ин телегенцията, едрите и дребните собственици, учители и свещеници. Всички тези, които можеха да бъдат гръбнака на една бъдеща опозиция, бяха физически ликвидирани или изпратени по лагери и затвори. Също така за разлика от Унгария, Полша и Чехия, България се развиваше през цялото време по строг съветски образец, като руска губерния, управлявана от верни на Кремъл васали. И накрая най-важната причина за привидно робското поведение на българина по време управлението на БКП, беше репресивният апарат на МВР с многобройните подразделения на ДС, в която работеха хиляди щатни и доброволни служители и доносници. Те бяха обхванали като с пипала цялото българско общество и всеки един индивид беше застрашен да стане обект на подслушване, следене, изселване и изпращане по лагери и затвори само заради един полит ически виц, за това че е слушал радио “Свободна Европа” или от анонимен донос.Как тогава при тези нечовешки условия ние искаме в България да са ставали събития с антикомунистическа насоченост както в Унгария, Чехия и Полша? Съпротивително движение и реална опозиция срещу комунистическия режим не можа да се осъществи също и в ГДР и Румъния, не защото народите на тези страни са робски покорни, а защото в тях бяха изградени всемогъщите ЩАЗИ и Секуритате, които заедно с българската Държавна сигурност бъха придатък на зловещото КГБ и упражняваха тотален контрол над своите граждани и задушаваха още в зародиш всякакви прояви на недоволство.За да държат българския народ в пълно подчинение, комунистическите управници го бяха подложил на психологична обработка и чрез своите партийни пропагандатори постоянно му внушаваха, че той е робски покорен, безкрайно търпелив и изпитва страхопочитание към по-силния. И все пак, въпреки невъзможността да се раз вива каквато и да била опозиционна дейност, в България е имало хора, които са се опитвали по един или друг начин да се съпротивляват на режима. По лагерите и затворите е имало не малък брой политически затворници, за повечето откоито ние не научавахме, защото властта не искаше техния пример да стане заразителен и да бъде последван от останалите недоволни граждани.
         Отрицателното отношение на народа към Партията и нейното управление пролича много ясно още при първата възможност която му се беше отдала след повече от четери десетилетия на тоталитаризъм.
Масовото участие на българина в първия митинг организиран от зараждащата се тогава опозиция на 14 XI 1989 година, напълно опроверга мита за неговата робска психика и покорност. Събитията от януари 1997 година, когато народът спонтанно излезе по улиците и площадите, за да протестира срещу социалистическото управление на Жан Виденов и да търси своите граждански права и свободи, говорят че неговото търпение не е безкрайно и че всяко едно правителство, което му приписва робска примиреност и което злоупотребява с неговата толерантност е обречено на провал.

 

Константин Стоянов - Окела