Погледна първо вратата, ако на това може да му се каже врата - един празен кашон и една купчина боклуци. После погледна котката. Гледаше я как се мазнеше и се въртеше около него за парченце от сандвича, който държеше в ръката си. Ухили и се злобно, отгризна мощна хапка, засили се и й вкара такъв ритник, че дори и Роберто Карлуш би му завидял за силата на удара. Животното извряка сякаш спирачките на стотонен камион се набиха в ушите му. Параболата, която образува меката, крастава топка беше съвършена. Котката се завъртя във въздуха и тупна в купчината с боклуци. “По дяволите, пак греда.” - си помисли с видимо раздразнение.
          Във връзка със случая с котката си спомни една история от училище. Беше някакъв много странен час по философия, когато си говореха за египетската митология. Всички знаеха колко важни са били котките, но учителят разказа за богинята-котка Баст и нейния закрилник бога-луна Тот. Богинята закриляла добрите като убивала лошите хора. Само че тя била много слаба и за това използвала хитростта си и прикритието на нощта. Египтяните имали стотици документи за случайни и безпричинни удавяния, инциденти с хищни и товарни животни на най-различни престръпници породени от Котката под светлината на Луната.
          Някъде отстрани дочу шум от кола.
          Чакаше вече повече от час. Това му беше петият сандвич за деня. Защо беше отказал цигарите? Откакто я беше направил тая глупост пълнееше като бебе. Вече беше направил около 120 кг. Но въпреки това не изглеждаше много дебел. Като по-млад се беше занимавал с всякакви спортове, от борба до гребане. Сега на 38, исполинското му туловище беше покрито едва с лек слой тлъстина, която въпреки минималните си количества го отвращаваше. Най-много го дразнеше малкото шкембенце, което беше увиснало под широкия гръден кош. Той компенсираше до известна степен, но все пак се забелязваше.
          Погледна си часовника. 2:30 сутринта. Къде се губеше оня селяндурин? Беше ченге от 15 години. Последните 3 ги беше прекарал в окръжната прокуратура, но за първи път си имаше работа с такъв кретен. Никола или Николай, така му се беше представил българският копелдак. Беше някакъв помощник в руската мафия. Отдавна се бяха утвърдили в южна Франция, за бога, отдавна се бяха утвърдили в цяла Франция, но имаше места, като този алжирски квартал в Марсилия, където тепърва пробиваха.
          Процедурата беше рутинна. Просто трябваше да му връчат дебелия плик, да си кимнат и да се разотидат. После те щяха да си навлезат в квартала, а той щеше да си затваря очите и другите възможни сетива. Но оня още го нямаше. Откакто бяха споменали, че ще ги приемат в Европейския съюз им беше пораснала работата, мислеха се за европейци, а това беше лошо за бизнеса. Изместиха италианците и местните бандитчета със скорост, за която никой не беше подозирал.
          Нямаше угризения. Всички го правиха. Държавната работа не можеше да му осигури старините или пък обучението на дъщеричките му в някой хубав университет. Най-много да го убият в някоя такава уличка в каквато се намираше в момента. Беше започнал преди много време. Още когато Алберто и неаполитанците бяха дошли. Боже, колко отдавна беше това.
          Погледна отново часовника, беше вече 3:00.
          Изхрачи се и тръгна. Стигна до паркинга през денонощния магазин и изключи алармата на новото си “Пежо 406”. Тогава го видя - голям книжен плик, от ония дето ги дават на пазара за плодове и зеленчуци. Побутна го леко с крак и той падна на страна. Беше твърд, не дрънкаше, не тиктакаше, не беше бомба. Отвори го и бръкна вътре. Напипа по-малък пакет вътре. Извади го, бяха неговите пари. Долната страна на плика беше влажна. Обърна го и видя, че целият в кръв. Вече се досещаше какво има в плика. Предполагаше и от кой можеше да е. Погледна вътре. Беше прав. Оцъклените очи на българина го гледаха отвътре. Бързо запокити всичко на страна.
          Кой по дяволите го беше подгонил?!
          Нямаше значение.Той трябваше да се спасява.
          Качи се бързо в колата и потегли. Караше като бесен. Още с тръгването си видя колата, която потегли зад него. Трябваше да избяга. Щеше първо да ги заблуди, после право вкъщи. Преговаряше на ум списъка от най-необходимите му неща.
          Глупак!
          Изобщо не биваше да се връща у дома. По този начин щеше да застраши семейството си. Всичко трябваше да свърши сега.
          Изведнъж видя малка глуха улица и влезе вътре. Обърна колата на страни и зачака. Бежовият Ситроен спря точно отпред. Излязаха четири или пет човека, не успя да види добре. Облегна се на колата, с гръб към нападателите, седнал на студения асфалт. Чу познатия шум от освобождаване на предпазителите на автоматите. След малко всичко започна да се върти. Малки светулки заблестяха около него. Той приготви двата си пистолета и стреля назад без да гледа. Чу вик. Доби кураж - тъй или иначе щеше да се мре. Изкочи с притворени очи и започна да стреля на посоки. Изведнъж всичко утихна. Погледна. Гледката пред него направо го накара да отвори уста. Беше ги убил. Започна да се смее. Пресечката забумтя от басовия му смях.
          После заплака.
          Най-накрая си наложи да се стегне. Качи се в надупчената си кола и потегли. Отново караше като бесен.
          Изведнъж пред него изскочи котката. Беше онази същата краставата дето я беше сритал преди време. Опита се да я заобиколи, но тя тръгна в неговата посока. Тогава натисна спирачката. Колата се завъртя. Котката отдавна беше вече избягала, когато Пежото започна да се преобръща в дерето.
          Всичко го болеше. Беше излетял по някое време от колата, защото лежеше на около петдесет метра от мястото където само тлееха пламъци. От всякъде струеше кръв. Закашля се от потока, който нахлу в гърлото му.
          Интересно дали умираше.
          Стана му студено.
          Отнякъде се чу мяукане.