Виктор Пелевин

СИНИЯТ ФЕНЕР


          В помещението беше почти светло заради фенера, запален зад прозореца. Светлината беше някак синя и нежива и ако не беше луната, която можеше да видиш, накланяйки се силно от кревата надясно, щеше да е съвсем страшно. Лунната светлина разреждаше мъртвото сияние, падащо конусовидно от високия стълб, правеше го по-меко и таинствено. Когато се навеждах надясно обаче, двата железни крака на леглото за секунда увисваха във въздуха и в следващия момент шумно се удряха в пода; звукът, който произвеждаха, бе мрачен и по странен начин допълваше синята ивица светлина между двете къси редица кревати.
          - Стига вече, - каза Кокала и ме заплаши със синкав юмрук, - нищо не мога да чуя от тебе.
          Започнах да слушам.

          - За мъртвия град знаете ли? - попита Толстой.
          Всички  мълчаха.
          - Слушайте тогава. Заминава един човек в командировка за два месеца. Връща се и изведнъж вижда, че наоколо всички са мъртви.
          - Какво, направо на улицата ли лежат?
          - Не, - каза Толстой, - ходят си на работа, разговарят, редят се на опашки. Всичко както преди. Само че той вижда, че те всъщност са мъртви.
          - А как е разбрал, че са мъртви?
          - Откъде да знам - отговори Толстой, - той е разбрал, не аз. Някак е разбрал. С една дума, решил да се направи, че нищо не забелязва и се прибира у тях. Имал жена. Вижда я той и разбира, че и тя е мъртва. А той много я обичал. Започнал да я разпитва какво се е случило, докато го нямало. А тя му отговаря, че нищо не се било случило. И даже не разбира за какво я пита. Тогава той решил да й разкаже и й казва: "А ти знаеш ли, че си мъртва?". А жена му му отговаря: "Знам". Той пита: "А знаеш ли, че в този град всички са мъртви?". Тя казва: "Знам. А ти самият знаеш ли защо наоколо има само мъртъвци?". Той казва: "Не знам". Тя отново пита: "А знаеш ли защо аз съм мъртва?". Той пак отговаря "Не знам". Тогава тя го пита: "Да ти кажа ли?" Изплашил се мъжът, но все пак рекъл: "Кажи". А тя му вика: "Ами защото ти самият си мъртвец".
          Последната фраза Толстой произнесе с такъв сух и официален глас, че почти наистина стана страшно.
          - Да, заминал чичката в командировка...
          Това го каза Коля, съвсем малко момченце - по-малък от останалите с година или две. Всъщност той не изглеждаше по-малък, защото носеше огромни рогови очила, придаващи му солидност.
          - Сега ти ще разказваш, - каза му Кокала. - Първи се обади.
          - Днес нямаше такава уговорка, - каза Коля.
          - Винаги е било така, - отговори Кокала, - хайде давай.
          - По-добре аз да разкажа, - каза Вася, - за синия нокът знаете ли я?
          - Разбира се, - отзова се шепот от другия ъгъл. - Кой не знае за синия нокът.
          - А за червеното петно знаете ли? - попита Вася.
          - Не, не знаем, - отговори вместо всички Кокала, - давай.

          - Веднъж семейството се връща в апартамента, - бавно заговори Вася, - а на стената - червено петно. Децата го забелязали и повикали майката да й го покажат. А майката мълчи. Само гледа и се усмихва. Тогава децата повикали бащата. "Татко", викат, "виж". А бащата много се страхувал от майката. Той им казва: "Махайте се оттука. Не е ваша работа". А майката се усмихва и мълчи. Така легнали да спят. Вася замълча и въздъхна тежко.
          - Е, и какво станало после? - попита Кокала след няколко секунди тишина.
          - После дошло утрото. Събуждат се сутринта, гледат - а едното дете го няма. Отиват децата при майката и питат: "Майко, майко, къде ни е братчето?". А майката отговаря: "Замина при баба ви. При баба ви е." Повярвали децата. Майката отишла на работа, връща се вечерта и пак се усмихва. Децата й казват: "Мамо, страх ни е". А тя се усмихва и вика на бащата: "Не ме слушат, я ги напердаши". И бащата взел, че ги напердашил. Децата даже искали да бягат от къщи, но майката с нещо такова ги нахранила за вечеря, че те само си седели и не можели да мръднат...
          Вратата се отвори и всички мигновено затвориха очи и се престориха на заспали. След няколко секунди вратата се затвори. Вася почака минута, докато стъпките в коридора заглъхнаха.
          - На следващата сутрин - гледат, още едно от децата го няма. Останало само едно момиченце. Пита то бащата: "А къде е средното ми братче?". А бащата отговаря: "Замина на пионерски лагер".  А пък майката казва: "Ако разкажеш на някого - ще те убия!". Даже не пускала момиченцето на училище. Вечерта майката се връща, пак нахранила с нещо момиченцето, така че да не може да стане. А бащата залостил вратата и прозореца.
          Вася отново млъкна. Този път обаче никой не поиска да продължи и в тъмното се чуваше само дишане.
          - А после други хора идват, - започва той отново, - гледат, апартаментът празен. Минала година и там настанили ново семейство. Видели те червеното петно, приближили, срязали тапета - а там майката седи, цялата синя, насмукала се с кръв и не може да излезе. Тя през цялото време ядяла децата, а бащата й помагал.
          Дълго време всички мълчаха, а после някой попита:
          - Вас, а теб майка ти какво работи?
          - Няма значение, - каза Вася.
          - А сестра имаш ли?
          Вася нищо не отговори - като че ли се обиди, или пък бе заспал.
          - Толстой, - каза Кокала, - давай още нещо за мъртъвци.
          - Знаете ли как стават мъртъвците? - попита Толстой.
          - Знаем, - отговори Кокала, - лягат и умират.
          - А по-нататък?
          - Нищо, - каза Кокала, - като сън. Само че вече не се събуждаш.
          - Не, - каза Толстой, - аз не за това. С какво започва всичко, знаете ли?
          - С какво?
          - Ами с това, че отначало слушат истории за мъртъвци. А после лежат и си мислят - а защо ли ги слушаме тези истории за мъртъвци?
          Някой нервно се изхили, а Коля изведнъж седна в кревата и съвсем сериозно каза:
          - Момчета, хайде стига вече.
          - Така, така - с удовлетворение каза Толстой, - точно така става. Важното е да разбереш, че вече си мъртвец, а после е лесно.
          - Ти си мъртвец, - неуверено се озъби Коля.
          - Аз и не споря, - каза Толстой. - Ти по-добре помисли защо, ей така, си се разговаряш с мъртвец?
          - Аз ли, - попита Кокала, - ами, как да ти кажа...
          - А ти, Льоша?
          Льоша беше приятел на Коля още от града.
          - Коля, - каза той, - помисли сам. Ето, живееше в града, нали?
          - Да, - отговори Коля.
          - И изведнъж забелязваш, че лежиш сред мъртъвци и ти самият си мъртвец.
          - Да, - каза Коля.
          - Ами ето, - каза Льоша, размърдай си мозъка.
          - Дълго те чакахме, - каза Кокала, - мислехме си - сам ще се сети. За цялата си смърт такъв тъп мъртвец не бях виждал. Ти какво, наистина ли не разбираш за какво сме се събрали тук?
          - Не, - каза Коля. той седеше на кревата, притискайки гърдите си с колене.
          - Приемаме те за мъртвец, - каза Кокала.
          Коля нещо изломоти, изхлипа, скочи от кревата и изскочи в коридора като куршум; оттам долетя бързото топуркане на босите му крака.
          - Никой да не цвили, - шепнешком каза Кокала, - ще чуе.
          - А за какво тук има да се цвили? - меланхолично попита Толстой. Няколко дълги секунди цареше пълна тишина, а след това Вася от своя ъгъл попита:
          - Момчета, а ами ако изведнъж...
          - Стига и ти... - каза Кокала, - Толстой, давай още нещо.
          - Известен е такъв случай, - заговори Толстой след пауза. - Наговорили се няколко човека да изплашат свой приятел. Облекли се като мъртъвци, отиват при него и му казват: "Ние сме мъртъвци. Дойдохме за тебе". Той се изплашил и побягнал. А те постояли, посмели се, а след това един от тях вика: "Слушайте, момчета, а ние с вас защо сме се облекли къто мъртъвци?". Те го изгледали и не могли да разберат какво иска да каже. А той отново: "И защо живите бягат от нас?"
          - Е, и какво? - попита Кокала.
          - Ами това. - отговори Толстой. - Тогава взели, че разбрали.
          - Какво разбрали?
          - Каквото трябва, това разрбали.
          Стана тихо, а после заговори Кокала:
          - Слушай, Толстой, - каза той, - ти нормално не можеш ли да разказваш?
          Толстой мълчеше.
          - Ей, Толстой - отново заговори Кокала, - какво мълчиш? Умря ли, що ли?
          Толстой мълчеше и неговото мълчание с всяка изминала секунда ставаше все по-многозначително. Прииска ми се всеки случай да кажа нещо на глас.
          - За програма "Време", знаете ли я? - попитах аз.
          - Давай, - бързо каза Кокала.
          - То не е много страшно, - казах аз.
          - Нищо, давай.
          Не си спомнях как точно завършваше историята, която се канех да разкажа, но реших, че ще си я спомня, докато разказвам.
          - Ами, имало един човек, на около трийсет. Седнал веднъж да гледа програма "Време". Пуснал телевизора, преместил се на креслото, за да му е по-удобно. Там отначало показали часовника, както си му е реда. Той, значи, погледнал своя дали е точен. Всичко било както обикновено. Станало точно девет часа. И появява се на екрана надписът "Време", само че не бял, както е било винаги, а кой знае защо черен. Той се позачудил, но после решил, че някакво ново оформление са направили и продължил да си гледа. И след това всичко било както обикновено. Отначало показали някакъв трактор, после израелската армия. После казали, че еди какъв си академик е умрял, малко заговорили за спорт, а накрая за времето - прогнозата за следващия ден. И това било всичко, "Време"-то свършило и човекът решил да стане от креслото.
          - После ми напомнете да разкажа за зеленото кресло, - намеси се Вася.
          - Иска, значи, той да стане от креслото и усеща, че не може. Няма сили. Тогава полежда ръката си и вижда, че кожата й цялата е набръчкана. Изплашил се, напрегнал всичките си сили, станал от креслото и се затътрил към огледалото в банята. С триста зора успял да стигне дотам, поглежда се в огледалото и какво да види - косата му бяла, лицето в бръчки, а зъбите ги няма. докато гледал "Време", животът си отишъл.
          - Тази я знаех, - каза Кокала. - Същото, само че гледа футбол да играят с шайба.
          В коридора се чуха стъпки и раздразнен женски глас.
          Всички се утишихме, а Вася даже започна неестествено да хърка. След няколко секунди вратата се отвори и лампата светна.
          - Така, кой е тук главният мъртвец? Толстенко, ти ли? На вратата стоеше Антонина Василевна в бял халат, а редом с нея разплаканият Коля, който усърдно криеше погледа си.
          - Главният мъртвец, - с достойнство отговори Толстой, - е в Москва на Червения площад. А вие защо ме будите посред нощ? От такава наглост Антонина Василевна загуби самообладание.
          - Влизай, Аверянов, - каза тя най-накрая, - и лягай. А с мъртъвците утре началник-лагера ще се разправя. Да не си тръгнат по домовете случайно.
          - Антонина Василевна, - бавно произнесе Толстой, - а защо халатът ви е бял?
          - Защото така трябва, разбра ли?
          Коля бързо погледна към Антонина Василевна.
          - Отивай си в леглото, Аверянов, - каза тя, - и заспивай. Ти мъж ли си или не?! А ти, - обърна се тя към Толстой, - ако кажеш още една дума ще те пратя да стоиш гол в помещението на момичетата. Разбра ли?
          Толстой мълчаливо гледаше халата на Антонина Василевна. Тя се погледна, след това вдигна поглед към Толстой и завъртя пръст до челото си. После изведнъж се разгневи и даже почервеня от яд.
          - Ти не ми отговори, Толстенко, - каза тя, - разбра ли, какво ще ти се случи?
          - Антонина Василевна, - заговори Кокала, - вие самата казахте, че ако каже и една дума, вие ще го... Как да ви отговори?
          - А с теб, Костилев, - каза Антонина Василевна, - съвсем друг разговор ще имаме, в кабинета на директора. Добре го запомни.
          Светлината угасна и вратата се затвори.
          Известно време - може би около три минути - Антонина Василевна стоеше до вратата и слушаше. После се чуха тихите й стъпки по коридора. За всеки случай помълчахме още една-две минути. После се разнесе шепотът на Кокала:
          - Ей, Коля, само да знаеш как ще ти набия канчето утре...
          - Знам, - печално каза Коля.
          - Ох, как само ще те...
          - За зеленото кресло искате ли да слушате? - попита Вася.
          Никой не отговори.
          - В едно голямо предприятие, - заговори той, - имало кабинет на директора. Там имало килим, шкаф, голяма маса и зад нея зелено кресло. А в ъгъла стояло преходното червено знаме, което било там много от отдавна. И ето че назначили един за директор. Влиза той в кабинета, оглежда го и много му харесва. Сяда в креслото и започва да работи. А след това заместникът му влиза в стаята, гледа - а вместо директора в креслото седи скелет. Извикали милиция, обискирали всичко и нищо не намерили. После назначили заместника за директор. Сяда той в креслото и започва да работи. А след това влизат в кабинета, гледат - пак в креслото само скелет седи. Пак извикали милиция и пак нищо не намерили. Тогава назначили нов директор. А той вече знаел какво се било случило с другите директори и си поръчал една голяма кукла с размерите на човек. Облякъл я в своя костюм и я сложил в креслото, а той самият се дръпнал встрани и се скрил зад щората - после ми напомнете, сетих се за жълтата щора, - започнал да наблюдава какво ще стане. Минава час, минава два. И изведнъж вижда как от креслото изникват едни такива метални спици и обхващат от всички страни куклата. А една от спиците - право за гърлото. А после, след като спиците задушили куклата, преходното червено знаме излиза от ъгъла, отива при креслото и покрива куклата с плата си. Минали няколко минути и от куклата не останало нищо, а преходното червено знаме се отдалечило от масата и се върнало обратно в ъгъла. Човекът тогава на пръсти излязъл от кабинета, слязъл надолу по стълбите, взел от противопожарното табло брадвата, върнал се в кабинета и се нахвърлил върху знамето. И тогава се чул смразяващ стон, а от дръжката, която той пресякъл, започнало да тече кръв.
          - А после? - попита Кокала.
          - Това е, - отговори Вася.
          - А какво станало с човека?
          - Тикнали го в затвора. Заради знамето.
          - А знамето?
          - Поправили го и го върнали обратно, - размишлявайки известно време отговори Вася.
          - А когато назначили нов директор, с него какво се случило?
          - Същото.
          Изведнъж си спомних, че в кабинета на директора, в ъгъла, стоят няколко знамена с изрисувани на тях номерата на отрядите; тези знамена той вече два пъти беше изнасял при тържествените проверки. Кресло също имаше в кабинета му, но не зелено, а червено, въртящо се.
          - А, да, забравих, - каза Вася, - когато човекът излязъл иззад щората, целият бил побелял. А за жълтата щора знаете ли я?
          - Аз я знам, - каза Кокала.
          - Толстой, ти за жълтата щора знаеш ли? Толстой мълчеше.
          - Ей, Толстой!
          Толстой не отговори.
          Мислех си за това, че у дома в Москва на прозорците има тъкмо жълти щори, по-точно жълто-зелени. Лятото, когата балконската врата е винаги отворена и отдолу, от улицата, долита шумът на двигатели и миризмата на бензин, размесена с мириса на някакви цветя - аз често седя на балкона в зелено кресло и гледам как вятърът поклаща жълтата щора.
          - Слушай, Кокал, - неочаквано каза Толстой., - а мъртвец не се приема така, както ти си мислиш.
          - А как? - попита Кокала.
          - Ами различно. Само че никога не казват, че приемат. Затова и мъртъвците след това не знаят, че са вече мъртви и си мислят, че са още живи.
          - Теб какво, да не са те приели вече?
          - Не знам, - каза Толстой. - Може и вече да са ме приели. А може после да ме приемат, като се върна в града. Нали ти казвам, че не съобщават.
          - Кои "те"?
          - Как кои? Мъртвите.
          - Ти пак за твоето, - каза Кокала, - млъкни вече. Омръзна ни.
          - Да, да. - нададе глас Коля. - Точно така. Омръзна ни.
          - А на тебе, - каза Кокала, - набиването на канчето няма да ти се размине.
          Толстой помълча известно време.
         - Най-главното, - заговори отново той, - е това, че тези, които приемат, също не знаят, че приемат някого за мъртвец.
         - Как тогава го приемат? - попита Кокала.
         - Както си искаш. Да речем, че си попитал някого за нещо, или пък си пуснал телевизора, а всъщност тебе те приемат за мъртвец.
         - Аз не за това. Те все пак трябва да знаят, че някого приемат, когато приемат.
         - Напротив. Как могат нещо да знаят, след като са мъртви.
         - Тогава съвсем непонятно се получава. - каза Кокала. - Как тогава се разбира кой е мъртъв и кой -жив?
         - А ти какво, не разбираш ли?
         - Не, - отговори Кокала, - излиза, че разлика няма.
         - Ами тогава помисли, какъв излиза, че си, - каза Толстой.
         Кокала направи някакво движение в тъмното и нещо със сила се блъсна в стената точно над главата на Толстой.
         - Идиот, - каза Толстой. - За малко да ме уцелиш в главата.
         - Нали, като се замислиш, - каза Кокала, - и без това всички сме мъртви.
         - Ей, хора, - отново заговори Вася, - да разкажа ли за жълтата щора?
         - Я си наври в гъза тази жълта щора! Сто пъти сме я слушали.
         - Аз не съм я слушал, - обади се от своя ъгъл Коля.
         - Е и какво, заради тебе всички да я слушаме сто пъти, така ли? А после пак ще хукнеш да плачеш на Антонина.
         - Плаках, защото кракът ме заболя, - каза Коля. - Ударих си крака като излизах.
         - Впрочем теб ти беше ред да разказваш. Ти тогава проговори пръв. Мислиш, че сме забравили, а? - каза Кокала.
         - Вместо мен Вася разказа, - каза Коля.
         - Той не разказваше вместо теб, а просто така. А сега е твоят ред. Иначе утре ще има чумбери.
         - Знаете ли за черния заек? - попита Коля.
         Неизвестно защо веднага разбрах за какъв черен заек говори той - в коридора пред столовата висеше шперплат с пирографиран заек с вратовръзка. Поради това, че рисунката беше изпълнена много добросъвестно и точно, заекът наистина изглеждаше съвсем черен.
         - Видя ли! А казваше, че не знаеш. Давай!
         - Имало един пионерски лагер. И там в главния корпус на стената били нарисувани всякакви животни и едно от тях било черен заек с барабан. В лапите му неизвестно защо били забити два гвоздея. И ето, веднъж покрай него минало едно момиченце - връщало се от обед и бързало към помещението за следобедна почивка. Станало й жал за заека. Приближила и извадила гвоздеите. И изведнъж й се сторило, че черният заек я гледа, все едно че е жив. Тя обаче си помислила, че само така й се струва, и влязла в спалното помещение. Започнала следобедната почивка. И тогава черният заек изведнъж започнал да бие своя барабан. И веднага всички, които били в лагера, заспали. И им се присънило, че следобедната почивка е свършила, че са се събудили и отишли на закуска. После уж правили всичко както обикновено - играли пинг-понг, чели и т.н. А всъщност всичко това го сънували. После свършила смяната и те се прибрали по домовете си. После пораснали, завършили училище, изпоженили се, започнали да работят и да гледат деца. А всъщност просто си спели. И черният заек през цялото време биел своя барабан.
          Коля млъкна.
          - Нещо не разбирам, - каза Кокала. - Ето, ти казваш, че те се разотишли по домовете. Но нали там живеели родителите им, приятелите? Те какво, също ли спели?
          - Не, - каза Коля - Те не спели. Те се присънвали.
          - Пълна щуротия, - каза Кокала. - Момчета, вие нещо разбрахте ли?
          Никой не отговори. Изглежда, всички бяха заспали.
          - Толстой, ти нещо разбра ли?
          Толстой изскърца с кревата си, наведе се към пода и хвърли нещо към Коля.
          - Ах, ти, гад такъв, - каза Коля. - Сега ще получиш един в мутрата.
          - Дай го тука, - каза Кокала. Това беше неговият кец, който той преди това бе хвърлил по Толстой.
          Коля му върна кеца.
          - Ей, - каза ми Кокала, - ти какво мълчиш през цялото време.
          - Нищо, - казах аз. - Спи ми се.
          Кокала започна да се върти в леглото си. Мислех, че ще каже още нещо, но той мълчеше. Всички мълчаха. Вася нещо изломоти насън.
          Гледах в тавана. Зад прозореца се поклащаше лампата на фенера и с нея се движеха сенките в нашето помещение. Обърнах се с лице към прозореца. Луната вече не се виждаше. Наоколо бе съвсем тихо, само някъде много далече потракваха колелетата на нощната електричка. Дълго гледах синия фенер зад прозореца и сам не забелязах кога съм заспал.


 
 
 
 

Оригиналът можете да намерите на адрес http://lib.ru/PELEWIN/bllex.txt

Електронна публикация на 25. май 2001 г.
Публикация в "Литературен вестник", 20-26.10. 1999 г.

г2001 г. Боян Станчев, превод. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.