Лавица

коментарна рубрика за литература

Литературен клуб | Лавица | публикуване

 

ПАУЛУ КОЕЛЮ "ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ"

ИК "Обсидиан", 2000 г., пр. Даниела Петрова

 

Пет звезди Пет звезди Пет звезди Пет звезди Пет звезди

 

Емилиян Николов

         Има хора, които живеят пълноценно - като че ли във всеки един момент могат да умрат. А има и люде, за които животът е наниз от много дни, които са досущ еднакви. Тези хора знаят предварително как ще протече живота им и ако в един момент внезапно осъзнаят това и не им достигне смелост да променят нещата, попадат в дупката на депресията.
          Проблемите за смисъла на живота и за лудостта са в основата на сюжета на новия роман на бразилския писател Паулу Коелю ("Алхимикът", "Петата планина", "Край река Пиедра седнах и заплаках") "Вероника решава да умре". Действието се развива в столицата на Словения Любляна след разделянето на бивша Югославия. Главната героиня Вероника е словенка и работи в библиотека, въпреки доброто си юридическо образование. Един ден без каквито и да било обективни причини тя решава да се самоубие, но опитът й е неуспешен и се озовава в психиатрична клиника. Паулу Коелю, който е бил три пъти в клиника за психично болни, описва своя собствен опит и описва лудницата по-реалистично, разрушавайки някои митове (Кен Киси "Полет над кукувиче гнездо"). В болницата Вероника е преднамерено заблудена от амбициозен лекар, че сърцето й е безвъзвратно засегнато в следствие опита й за самоубийство, и че всеки момент, най-късно до пет-шест дни, тя ще умре. Оттук нататък животът й се променя. Вероника преосмисля досегашния си жизнен път. Разбира, че е трябвало да бъде по-луда, за да бъде поне малко свободна. Героинята започва да се бори за живота си, започва да живее така, като че ли всеки ден за нея е последен. Тя продължава да живее така дори когато избягва от санаториума с друг пациент.
          "Какво значи да си луд?" - този въпрос задава Вероника на друга пациентка на клиниката. Защо лудите в клиниката говорят смислени неща? Защо въобще не приличат на луди? Не е ли нормалността само въпрос на някакъв вид консесус: нещо трябва да се възприема по точно определен начин и който не го възприема така, той е луд. Всеки живее в някакъв собствен свят, но при определени обстоятелства, той може още повече да се затвори в този свят, да се огради с още по дебели стени, да възприема външния свят през призмата на своя. Шизофреникът Едуард е в болницата, защото родителите му са забранили да се занимава с живопис и  той решава да ги послуша, но едва в психиатрията разбира, че тогава "бе отишъл твърде далеч - бе преминал през пропастта, която отделя човека от мечтата му, и сега не бе в състояние да се върне обратно". Вероника също е откъсната от своята мечта - тя е искала да стане пианистка, но родителите й не са й позволили.
        Персонажите в романа са изградени посредством своето минало, настоящето им е твърде тягостно, а бъдещето за тях е свързано единствено с малката морга, която се намира в задната част на санаториума.  Малцина са тези, които все още желаят да се върнат в света извън стените на клиниката. Затова и няма почти никаква охрана. Затова и никой не бяга. Вероника и Едуард обаче избират живота без да се отказват съвсем от лудостта си. Вероника, която всеки ден чака своята смърт, намира смисъл в живота. Вероника решава да живее. Както и Едуард.

 

05.04.2000 г.

 

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!