Лавица

коментарна рубрика за литература

Литературен клуб | Лавица | публикуване

 

БОЙКО ПЕНЧЕВ "Слизане в Египет"

ИК "Жанет-45", Пловдив, 2000, поредица "Поетики"

 

Емилиян Николов

         Ще започна с уговорката, че тази рецензия има преди всичко рекламна цел и не претендира за някаква литературно-критическа стойност. Гл. ас. Бойко Пенчев води семинарните заниатия по нова българска литература в Университета и искам да му се "подмажа" малко, та да ми пише по-висока оценка на изпита. Ето защо не съм чел и предишнате му стихосбирка "Стихосбирка" (1992) - тогава още не бях влязъл Българска филология. Ако някой се е разсеял и не е разбрал нещо, да прочете отново първото изречение. Алтернативата е статията на Владимир Сабоурин "Египет и пустинята" в бр. 2 на "Литературен форум", рецензията на Борис Минков в кн.4/2000 на сп. "Страница" или статиите, посветени на новата поредица "Поетики" (съставител и редактор Георги Господинов) на издателство "Жанет-45".
          Книгата "Слизане в Египет" започва със заглавието. Както и всяка друга книга, но тук това е важно. Читателят някак си повече обръща внимание на думата "Египет", отколкото на "слизане", и по този начин остава малко подведен. Защото това не е пейзажна лирика, която описва пясъците на пустините, пирамидите, град Кайро или нещо подобно. Всъщност Египет се споменава само в три стихотворения - "Стар дядо оплаква внучката си" ("Тази пролет птичките си носеха сламки от Египет.", "Освен наесен и ние да заминем за Египет."), "Слизане в Египет", "Молитва от Египет" ("тогава изведи ме от Египет - / защото иначе оставам."). Разбира се в някои стихотворения Египет присъства имплицитно като митологема във връзка с разработването на мотива за смъртта и възкръсването. Ето как е в "Сън":

    "Че кат рипна лудо-младо,
    кат погледна що да види -
    зейнали са вси гробове,
    ала мъртвите ги няма." (с. 27)


          Но да не избързваме и да се върнем към епиграфа на книгата, който е от "Йосиф и неговите братя" на Томас Ман: "Много отдавна ли сме вече на път? ... Далеч долу има една земя ... хората й са черни в душата си ... пеленачетата им приличат на старчета и само след час започват да ломотят за смърт." Египет е "ниското" пространство, пространството, където има робство на духа, предразсъдъци, лицемерие... То е противопоставено на "високото" пространство (не е обощение за всички стихотворения). Така в Египет Ботевото "Аз зная, майко, мил съм ти, / че може млад да загина...", "ти плачеш, майко..." ("На прощаване") е станало "Аз зная, дъще, ти плачеш, / затуй че Господ с пръст ни е посочил," ("Стар дядо оплаква внучката си"). В "На прощаване" синът се сбогува с майка си, за да отиде на Балкана, на "свобода или смърт юнашка". В "Стар дядо..." лирическите герои искат да заминат за Египет, но те вече са тръгнали по този път. Стихотворението "Из мечтаното" пък още по-директно пародира Дебеляновия "спомен": "Аз искам да те помня все така: / бездомна, безнадеждна и унила," става при Бойко Пенчев "Аз искам да те помня все така, / със саморъчно свитата цигара". В "Из мечтаното" споменното чувство става интровертно - "да се запомня искам все така", "Защото кой ще ме запомни / ако сам от себе си се разделя".
          Интересно е и стихотворението "Бачковска схолия към Омир (XVIIIв.). Одисей, Пенелопа, Крали Марко са лирическите герои и правят нещо като разговор помежду си. Дотук нищо странно (или почти). Ето за какво става дума:

    "ПЕНЕЛОПА, пак.


    Ами аз бре, мръснико, затова ли те чаках!" (с. 10)

А пък на Крали Марко не му остава нищо друго освен да възкликне, отговаряйки на Есхил от епиграфа:

    "Де е историята, де е?"


     

          Мотивът за пътуването присъства в почти всички стихотворения - къде замаскирано, къде директно. Ясно е че пътят към Египет - макар и слизане - е дълъг. Така хората със завист гледат птичките, които с едно прехвръкване си носят сламки от Египет ("Стар дядо оплаква внучката си", "Бачковска схолия към Омир"), и разказват пътувайки - стихотворението "Нови кентърберийски разкази"... Впрочем това стихотворение е представително и за друга основна черта на книгата - мотивът за долницата, който го има и в много други постомодерни книги като "Естествен роман" на Георги Господинов например:
        

    "Рицарю, ще ме прощаваш, без да ща,
    изглежда съм се облекчил
    във шлема Ви. Уви!"

17.01.2001 г.

 

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!