Лавица

коментарна рубрика за литература

Литературен клуб | Лавица | публикуване

 

МАРИЯ РАДУЛОВА "ПЛЮШ ПО РЕШЕТКИТЕ"

ИК "Жанет-45", Поредица "Поетики", Пл., 2000 г.

 

Емилиян Николов

    Рибата крие
    веществени доказателства
    във всичките мишници
    под своите люспи,
    че някога хората
    са били пристанища.
    Пясъкът цяло лято
    събира отпечатъци
    и все попада

     

    [Мария Радулова "Плюш по решетките", с. 7]

 

 

         Тези стихове от поетичната книга на Мария Радулова "Плюш по решетките" би трябвало да ви убедят, че това не е случаен автор и че стихосбирката трябва да бъде забелязана и без да четете рецензията надолу. Горното стихотворение е великолепно откровение за труднодостъпността на истинското познание за света. Пясъкът на плажа - по-видимото, страничното, праговото за водното пространство - събира всички "отпечатъци", улавя всички следи, но той не може да намери истинските следи, защото те се смесват с моногото следи по пясъка. Истинските следи са били оставяни някога, но са забелязани не на плажа, а в широките водни пространства, където само търсещите риби е можело да ги открият и запазят. Тук, разбира се, не можем да сме сигурни че става дума за море, но в книгата има други две стихотворения, в които вече директно присъства образът на морето. Първото е съвсем кратко:

 

    Поливам планктона
    по повърхността,
    отвътре пораства море.

 

         Тук друг воден обитател не толкова съхранява, колкото мултиплицира водата - източник на всеки живот, средство за пречистване и обновление.
         Друго, по-дълго стихотворение противопоставя морето и плажа, маргаритките на маслинките. Маргаритките, подобно на морето "дават въглерод / и издишват "обича ме - / не ме обича". Плажът и маслинките прозират и пропускат всичко през себе си без да го преобразуват. Тези, които са на плажа, са "скучни плажни хора", които "развяват сиви знамена". В третото "морско" стихотворение вече не се увеличава водата, а морето, т.е. стига се до връхната точка - едно свръхмултиплициране на морето и то от неволния жест на едно нежно същество:

 

    Само едно момиче
    кихва от алегория към заливи
    и посажда море в морето,
    а тъпанчето на рапана
    почти се спуква от недоумение.

 

         Не знам дали е уместно на фона на тези стихове да правя изводи за българския постмодернизъм. Но след като прочетох стиховете на Мария Радулова бих могъл да кажа, че заглавието "Плюш по решетките" възприемам като нужда от дирене на  прекрасното дори и в грозното и ограничаващото. Финалното стихотворение прави на пух и прах желанието да си създаваме свои ограничения, защото по решетките на нашия собствен затвор може да се появи плюш и да стане като съществото, което "се събу от страх / да не мечтае за Нея / и се влюби".

 

31.03.2001 г.

 

 

г1998-2002 г. Литературен клуб. Всички права запазени!