Лавица

коментарна рубрика за литература

Литературен клуб | Лавица | публикуване

 

ИВАН ХРИСТОВ "СБОГОМ, ДЕВЕТНАЙСТИ ВЕК"

Академичен център за литература и култура, 2001 г., 32 с., цена: 2 лв.

 

Книгата е носител на наградата зе дебютна стихосбирка "Южна пролет" за 2002!

 

Емилиян Николов

         Стихосбирката започва с "Предговор", в който се изтъква ценността на текста като ръкопис, който е събирал дълго време прах в Библиотеката, докато стане достатъчно ценен за откриване и публикуване. Изтъква се неосъществеността на книгата, която трудно може да изрази цялата ценност на ръкописа. Паратекстът също подчертава неосъществеността на книгата - подзаглавието гласи "Неосъществена книга", а епиграфът е следният: "Книгите са като хората. / Понякога не се сбъдват." Непознаваемостта на света е изразена чрез мотивите за разпадането и отлитането.
         В първия текст (погребението, с. 7) лирическият аз вижда всичко "откъслечно". Бащата на човечеството, който е горе на купола е противопоставен на неговия баща, който е долу. Но когато той целува иконата, Бащата на човечеството се стоварва долу, сякаш за да отстъпи място горе на покойника. В този първи текст от книгата се наблюдава и библейска стилизация - започването на две от изреченията със съюза "и", кратките фрази, лексеми като "милостиво", "песнопение", "нозе", мотивът за дъха. Мотивът за разпадането, разпиляването и отлитането е основен в първите текстове от книгата. В "тук бавно времето превръща…" (с. 8, 9). Изписаните по стените на църквата образи на близките на лирическия аз не могат да бъдат докоснати, те се изплъзват, сами отказват да бъдат познати. Те не са отнесени от вятъра, а отлитат. Жестът на отлитането предполага активност от страна на субекта, отлитането е съзнателен акт. "На раменете на момичето поникнаха криле и то отлетя.", "И тог ава, майка ми стана черна лястовица, и отлетя, в сивото не бе…" Парадоксално въздишката "някъде, отвъд гората" се чува по-силно, отколкото кънтежа на чановете и писъците на гайдите, за да предизвика осъзнаването на самотата. Майката с черна забрадка се превръща в черна лястовица, отказвайки надежда на другите.
         В "животът на Вдовицата прилича на врата без стая" (с. 10) се наблюдава пълно разпадане на контурите на съществуването - метафората за врата без стая показва едно постоянно хаотично движение, което вече не е свързано с активност от страна на субекта. Предметите не тежат на местата си, а сякаш ги има само като представи - книгите не са обсипани с прах, хляба не е мухлясъл. Мотивът за въздишката присъства е обърнат в сравнение с предишния текст - "след Нея никой не въздиша", тя е загубила своята самоличност, "забравила е как се казва откъде е", тя поглъща в себе си всеки глас до такава степен, че той заглъхва. Тук разпадането и разпиляването е постоянен процес, който държи лирическият герой в илюзорните рамки на едно привидно съществуване.
         "Монологът на мечката" е ироничен отговор на предишното стихотворение. "Със идентичността си съм наред", изповядва лирическият герой, който не се вълнува даже "че сме на изчезване", а се страхува само че не може да изпълнява вярно стъпките.
         В "Сбъркана трагедия" също има заиграване със същностите и отраженията, за да се стигне до поантата "Ах, май че се разплисках".
         Следващото стихотворение "Няма такива хора" е позиционирано точно в средата на книгата - преди него има шест текста и след него също шест. Това означава, че то е натоварено с по-големи значения от останалите. И наистина в това стихотворение мотивът за несбъднатостта достига връхната си точка. Още от заглавието личи връзката с подзаглавието ("Неосъществена книга", думите от предговора и епиграфа "Книгите са като хората,/ понякога не се сбъдват."). Стихотворението започва с двустишието "Ний, никога не сме били / и няма да ни има", което се повтаря общо три пъти. То подчертана липсата на съществуване по цялата времева линия - както в миналото така и в бъдещето. Героите сякаш сами заличават себе си - "бащите ни изтръгнаха туптящите си сърца", "майките ни си изпраха лятото в пералнята", отказвайки се от своите любови и спомени. Героите могат да се сбъднат само чрез другите, а тяхната самота ги парви единични, изпразнени от чувства и усещания:

 

"Затуй сега, висим със страшна сила
черупки празни, изпочупени
самотни и унили
и вятърът във нас просвирва" (с. 17)

 

Стихотворението завършва с нов вариант на досега повтаряния рефрен, с който се подсилват внушенията за неосъществимост:

 

"Ний, никога не сме били родени
и никога не ще възкръснем".

 

         Стихотворението "Сбогом, деветнайсти век", обозначено с курсив като "празнично", рязко сменя посоката и изобразява посредством гротеската семеен празник, в които пируващите герои, унесени в забавления, не забелязват пошлото около себе си. Стихотворението "София" ни връща към внушенията за разпадане на същностите от първите текстове. София губи своите контури заедно с "отнемането" на емблематични за града места - в Борисовата градина езерата са пресъхнали, а "бюстове и наркомани / си разменят надписи", край Народния театър може да се види само всекидневната игра на шах, на Славейков японец снима Пенчо и Петко, на Графа книгите не са субект на възприемателски акт, а на търговия, а на Александър Невски слепецът не може да получи заслужено благодеяние, вместо това е ограбен. Този жест е порицан косвено в следващия текст: "Защото, да бъдеш човек не се изискват много усилия. Може би, точно толкова, колкото да не сплескаш мравката, която минава на пътя ти." (с. 26)
         За да направя прехода към "Автобиографично" ще цитирам едно двустишие от стихотворението "Повест" на Атанас Далчев:

 

"И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!"

 

         Основен мотив в "Автобиографично" е мотивът за скиталчеството - както външно (от град на град), така и вътрешно (от книга в книга, от сърце в сърце) - скиталчеството като нескопойност, като търсене, умората от което идва, когато всичко трябва да се започне отначало. Търсенето на лирическия аз и осъзнатата непознаваемост на другите напомня тези на лирическия аз от "Книгите" на Атанас Далчев:

 

"Автобиографично":

 

"И всеки път
щом вглеждам се
във вещи
и във хора,
и не познавам
никого,
и нищо…"

 

"Книгите":

 

"все сам, аз не познавам хората,
не зная и света."

 

         "Автобиографично" е последното стихотворение в книгата и може да се въприема като своебразно продължение на първия текст "Предговор". В "Предговор" лирическият аз казва, че за живота си знае твърде малко, а в "Автобиографично" признава малкото, което знае за живота си, но изповядва, че знае твърди малко за живота на другите. Симетричната конструкция на книгата става още по-видна ако се сравни също втория текст "В църквата беше…" (с.7) с предпоследния "Тази нощ между сенките на…" (с.27) Бащата на човечеството, който гледа милостиво от купола погребението на бащата на лирическия аз в предпоследния текст се превръща в малко врабче: "Изпод падащия покрив изхвърча едно опърлено врабче. Не знам защо, но си помислих, че това е самия Господ."

 

11.10.2002 г.

 

 

г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!