Лавица

рецензентска рубрика за литература

Литературен клуб | Лавица | публикуване

 

Стихосбирката на Георги Пашов "40 г. по-късно"

 

Георги Пашов, "40 г. по-късно. Стихотворения", Изд. "Факел експрес", С., 2004, цена: 4.50 лв.

 

Емилиян Николов

 

         Да си призная: щом чух, че е излязла тази стихосбирка, подведен от заглавието, асоциирайки го и с числото "45", първо се притесних дали това не е стихосбирка, която се опитва да хвърли мост към миналото чрез чисто полтически дискурс. Затова - когато се сдобих с нея - веднага отворих на страница 18 и прочетох стихотворението "40 г. по-късно": "Татко, майко, при вас съм пак! / С кал, олио и оцет / на лице юнак, а че и даже / с което наричахме само гальовно как? / И маже." Явно става дума за стихотворения, които се занимават с чисто човешкото, като същевременно се държи на паметта. Паметта за предците, паметта за доброто и за лошото, паметта за незначителното и за същностното. Обглежда се миналото, но през лични истории. Така стихотворението "Скръб" започва с ултимативното "Аз помня миналото!", но тази памет за собствената трагична история само увеличава скръбта. В друго стихотворение споменът за старата квартира възпроизвежда спомен за родителите, представен чрез техните гласове. Редом с това в стихотворението "Младостта" споменът е за Кисимов.
         Важни за Георги Пашов са образите на морето, реката, рибите, както и противоположните им небето, слънцето, облаците, птиците. Връзката между тях е назована в поезията на друг поет с подобно светоусещане - Бойко Ламбовски. В стихотворението "Бъдете достойни" от стихосбирката "Вестоносец" четем: "Всяко море е небе" (с. 54). Но облаците могат да бъдат черни, водата - мъртва, слънцето - нощно, рибите - "сухи и твърди". В последните куплети на стихотворението "Облаци" от Пашов директно се назовава липсата на памет за дребните неща като опасна за загубата на идентичност и сливането с космичното, абстрактното, неназовимото. Така е и в "40 г. по-късно", а и в предишните му стихосбирки "Обръщения", "30 стихотворения", "Квартално". Особеното присъствие на образа на водата в поезията му го сродява с Бойко Ламбовски. У Георги Пашов морето, реката, небето са гранични пространства с разколебан статус, в пряка връзка с виденията, сънищата, бляновете, та дори и смъртта. В стихотворението "Дунав" лирическият герой на Георги Пашов изразява дълбокото си родство с тази река: "В нея, както и в мен, се отразяват различни хора." (с. 41). В стихотворението "Танц" лирическият герой се ражда в морето, и може би затова той е способен да даде "радост и сила" на другите. За Бойко Ламбовски водата, морето също се мислят като начало на живота, нещо свещено. В стихотворението "Дъжд над реката" от стихосбирката "Едварда" на Бойко Ламбовски откриваме следното обобщение за водата: "Защото водата е, която прави от всеки мост храм, / а ние сме само мостове - за щастие или нещастие." В стихотворението му "Вода II" от стихосбирката "Тежка картечница преди сън" четем друго откровение: "Твърдя, че рядко / въздаваме на водата / дължимата й благодарност." (с. 41). Темата за водата е продължена и в цикъла на Ламбовски "Посейдоново тържество". Конкретно на "река" е посветено стихотворението "Балада за водненската бара" от "Ален декаданс": "И малката река си има бог. / Той денем из подмолите кротува, / а нощем вади зеленясал рог / и над вира беззвучно го надува." (с. 38). Но Бойко Ламбовски в никакъв случай не пропагандира извисяване. В стихотворението "Ангел" от стихосбирката "Вестносец" четем директен призив на лирическия герой към хората: "- Хора - виках им аз, - няма нищо отвъд и отгоре, но у вас има всичко, у вас има всичко, у вас!" (с. 41). За разлика от Ламбовски Георги Пашов предпочита да адресира своите "обръщения" към конкретни хора. По този повод Александър Кьосев в послеслова към "40 г. по-късно" посочва, че Георги Пашов е "комуникативен минималист, страхуващ се от дрънкане пред романтически простори, пълни с кантианци и универсални разумни същества." (с. 47). И наистина в "Обръщения" Пашов пропагандира едно назоваване на нещата с истинските им имена, за развенчаване на изкуствено красивото, за примиряване с отдавна настъпилата загуба на илюзиите.
         Има особен диалог между стихотворението "Видение" на Георги Пашов и "Песничка за Панайот" от "Ален декаданс" на Бойко Ламбовски. В стихотворението на Георги Пашов лирическият субект получава видение - привижда му се загиналият Панайот, а желанието за потегляне с него отвъд започва със запяването на песента.
         В стихосбирката "40 г. по-късно" Георги Пашов въпреки всичко, въпреки заглавието, което отпраща с 40 г. "по-късно" от някаква въобразена точка в миналото, продължава с иронията, силната интертекстуалност и постмодерното заиграване с езика. Фигури като парономазията ("мозайка - хазайка", "даже - маже" и др.) и оксиморонът ("естествени гробища") се вписват добре в общия тон на стиховете му. В стихотворенията "Анета" и "Момчето" наблюдаваме деконструктивистки заигравания. В "Анета" лирическият герой иска да разглоби Анета "на съставящите я части", но след това при повторното слепване някои от частите нямат връзка. Налага се повторно разглобяване, "другояче", за да може повторното сглобяване да е успешно. Успешно е, защото на "сутринта тя роди детето" (с. 15). В "Освен името" Дерида говори за двойното гостоприемство, което има формата на Вавилон: гостоприемството на съграждането на кулата и гостоприемството на разграждането на Вавилонската кула. В стихотворението на Пашов имаме първо разграждане, а след това съграждане. В "Момчето" иронията е насочена към прекалената ученост на момчето, която му докарва "разлепване на духа от тялото" (с. 42) и оттам едно пътешествие на душата, достойно за перото на поетите романтици. Връзката с действителността става по начин, който на мнозина би напомнил филма "Матрицата"...
         Ще завърша с любимите ми стихотворения - "Младостта" и "Фонът". И в тях, както и в други на Георги Пашов, личната история се смесва с голямата история, всекидневното с "непреходното", а неочакваните обрати дори в рамките на един стих раздвижват привидната сухота на стиховете му.

 

 

 

 

05.10.2004 г.

 

 

* Този текст е публикуван и във в. "Култура", бр. 40-41, 29 октомври 2004 г.

 

г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!