Лавица

коментарна рубрика за литература

Литературен клуб | Лавица | публикуване

 

ПРОЗАТА КАТО ПОЕТИКА

 

Цветан Тодоров "Поетика на прозата", ИК "ЛИК", С., 2004, пр. А. Стамболова, цена: 7.00 лв.

 

Емилиян Николов

 

         Признавам, че когато за първи път прочетох тази книга на Цветан Тодоров, тя ми се стори прекалено "лека", прекалено увлекателна, нещо като "Постмодерното, обяснено за деца" на Лиотар, но този път наистина като за деца. Но първите впечатления както от хората, така и от книгите не винаги са точни. И ето че новото издание на книгата на Цветан Тодоров на издателство "ЛИК", почти двайсет години след първото издание на български, ме накара да си променя мнението. (Припомням, че оригиналното издание на френски език излиза през 1971 г.) В новото издание липсва прословутият предговор на проф. Симеон Хаджикосев, което за някои е добре, за други не толкова. Все пак в моите прочити на книгата на Цветан Тодоров изчезналият предговор на проф. Хаджикосев фигурира по някакъв начин, а и той със сигурност не е по-лош от моята кратка компилативна рецензия тук. С тази разлика, че Симеон Хаджикосев е професор в Софийския университет и поназнайва няколко езика, докато аз очевидно съм разпознат като пропаднал студент, когото "Литературен вестник" и "Култура" оплюват още от януари 2002 г. Предговорът на Симеон Хаджикосев от първото издание на "Поетика на прозата" (С., Народна култура, 1985 г.) откроява най-важните пунктове от възгледите на Цветан Тодоров за литературата: разграничение от познавателната и възпитателна функция на литературата; литературата като особен тип символна реалност, която не е отражение на действителността, а текст, повествование, разказ; първопричината на художествения текст е заложена в самия него и др.
          Книгата на Цветан Тодоров започва с епиграф от Лесинг, в който се казва, че "не истината, която даден човек притежава или си мисли, че притежава, съставя ценността на човека, а искрените усилия, които е положил, за да се добере до нея". Чрез този епиграф тази книга се определя като изследване, което няма да разчита на готови истини, а ще търси нови и ще приканва читателя да не се чувства спокоен, а да положи усилия за една рефлексия, която може да бъде вдохновена и от това, което му предстои да прочете. "Поетика на прозата" започва с една типология на криминалния роман. Според Цветан Тодоров в областта на масовата литература не съществува напрежение между произведение и жанр: "В известен смисъл немасовият литературен шедьовър се вмества само в жанра, който сам създава, а шедьовърът на масовата литература е именно книгата, която се вписва най-пълно в своя жанр." (с. 11). С втората част "Примитивният разказ: "Одисея". В нея се излагат много азбучни истини, които се учат още от децата в училище - например култовите закони за правдоподобие и непротиворечивост. Цветан Тодоров отбелязва противоречието между желание разказът да продължава и завръщането да е по-кратко. "В "Одисея" има двама Одисеевци: единият преживява приключенията, другият ги разказва. Трудно е да се каже кой от двамата е главният герой." (с. 33). Ето защо Цветан Тодоров изказва тезата, че темата на "Одисея" са разказите, от които тя е изградена. Най-известната част от книгата е третата - "Хората-разкази: "Хиляда и една нощ". От тук са и може би най-цитираните изречения на Цветан Тодоров в учебниците и академичните лекции: "[В "Хиляда и една нощ"] разказвам е равностойно на живея. ... Разказът означава живот; отсъствието на разказ - смърт. Ако Шехерезада не измисля все нови и нови приказки, ще бъде убита." (с. 45). Тук се обговаря и мотива за книгата, която убива. Мотив, който ще открием по-късно при Милорад Павич. Цветан Тодоров говори и за наслагването на историите, което нарича "обрамчване". Но "обрамченият разказ не е първичен спрямо обрамчващия; нито пък е вярно обратното; всеки един от тях препраща към другия и така се образува поредица от отражения, която може да свърши само ако стане безкрайна: като обрамчва сама себе си." (с. 50). Четвъртата част със заглавието си "Граматика на разказа" напомня Проп и неговата "Морфология на приказката". Започва се от разграничението между описване и назоваване; казва се, че във всеки разказ има два типа епизоди: такива, които описват състоянието, и такива, които описват преминаването от едно състояние в друго; отбелязва се, че в началото и в края на разказа имаме състояние на равновесие. Примерите са от "Декамерон" на Бокачо. Тази глава е повече преход към  последващите я "Търсенето на разказа: "Светият граал", "Тайната на разказа: Хенри Джеймс", "Повествователни трансформации", "Движение на другостта: "Записки от подземието", "Познание за празното: "Сърцето на мрака", "Четенето като изграждане". Така или иначе приятно и вдъхновяващо четиво, поради тази причина няма да продължавам с преразказа. Предварително ще си призная, че главата за Хенри Джеймс още не съм я чел достатъчно внимателно, а последната част "Четенето като изграждане" прочетох няколко пъти. В нея може да се откроят няколко неща, като например за героя като имплицитен читател, а оттам четенето става една от темите на произведението. "Така че е необходимо да се научим да изграждаме четенето - независимо дали ще бъде като изграждане или като разграждане." (с. 207). От всички тези цитати, изброявания и нахвърляния не знам дали стана ясно, че "Поетика на прозата" на Цветан Тодоров е една от книгите, които задължително трябва да имаме на лавицата у дома си и една от многото книги, които е добре да сме прочели преди "Одисей" на Джойс.

 

 

 

 

11.05.2004

 

г1998-2004 г. Литературен клуб. Всички права запазени!