Емилиян Николов

рецензии

Литературен клуб | Лавица | публикуване

 

Никой човек не е остров

 

Емилиян Николов

"…Виждал ли си, Господин Птицата с пружина,
сенки на сълзи? Те не са като обикновените сенки. Съвсем не.
Идват от някакъв, далечен свят, който е само за сърцата ни. Или може би не.
Тогава ми хрумна, че сълзите, които рони моята сянка, може би са истински,
а сълзите, които роня аз, са само сенки. …"

 

Из писмо на Мая Казахара до Тору Окада
в "Хроника на птицата с пружина" на Харуки Мураками

 

         "Хроника на птицата с пружина" е четвъртият роман на Харуки Мураками, преведен на български език, след "Норвежка гора", "Спутник, моя любов" и "Кафка на плажа". Както и в "Кафка на плажа" в сюжетът е построен пределно разкрепостено, но словесният пъзел е по-обозрим и не e толкова наложително да се прави специален сайт с въпроси и отговори, нито да се чете книгата по няколко пъти. Наред с вече традиционни за романите си теми като самотата, отчуждението, невъзможната любов, омразата, Мураками въвежда и темата за войната с вмъкнатите разкази за японската окупация на Манджурия.
         Романът започва с делника на Тору Окада, който си готви спагети, свирукайки си увертюрата на "Крадливата сврака" на Росини. "Най-съвършената музика за варене на спагети" е прекъсната от неочаквано телефонно позвъняване. Женски глас казва: "Десет минути, ако обичате. Предостатъчно, за да се разберем взаимно" и затваря. Така загадките изникват още от първата страница. Но те са само прийом, за да се говори за сериозните и важните неща. Четем една добре разказана история за невъзможността да разберем дори най-близкия човек до себе си. Тору Окада трябва да открие съпругата си Кумико, която внезапно го напуска. За целта ще започне едно мистично пътуване през различни светове, ще чете писма и хроники, ще размишлява в пресъхнали кладенци, ще минава през стени и прочие щуротии. Ще трябва да постоянно да разграничава истината от илюзиите, да преминава от един свят в друг. В "Кафка на плажа" героят се оказва на границата на два свята и това му дава възможност да разговаря с черния котарак на един език. В "Хроника на птицата с пружина" преминаването н друг свят е шанс за друг вид възприятие. Съществени са невидимите връзки между хората, които се задвижват именно, когато се прекрачва граница на една действителност с друга. Тогава човек се докосва до неща, които иначе са недостъпни за сетивата му.
         Мураками населява романа си с герои, които са напълно несъвместими с нормите на японското общество, в което трябва да имаш най-високия коефицент на ефективност и да прегазваш всекиго и всички, застанали на пътя ти към върха. Един от тези герои е шестнайсетгодишната Мая Казахара, чието поведение би се приело за налудничаво от сериозните възрастни, но пък и тя смята за ужасно възрастните да са толкова сериозни. Въпреки тийнейджърската си възраст тя постоянно размишлява за смъртта, пише стотици писма, всяко от които е задълбочена рефлексия върху действителността. Крита Кано, която е изначално отделена от другите хора, заради постоянната болка. Но не прилича ли прекалено на жена му Кумико? А Малта Кано? Загадките се трупат една след друга. Всеки път, когато Тору Окада или някой друг герой чуе звука на птицата с пружина, следва нова загадка, нова опасност, нов кризисен момент. Движението винаги е от точка А към точка Б, от едно място към друго, от началото към края. Звукът на пружината показва, че времето следва своя ход, че нещата са необратими, предопределени. Предреченото ще се сбъдне. Едни и същи елементи се повтарят в различни съдби и в различни реалности. Съдбата на всеки е решена и тя следва своя ход.
         В романа са важни гласовете на героите, понякога прекъсвани от внезапни мълчания. Като че ли има паралелен език - на паузите и премълчаванията. Те понякога дават възможност да се чуе звука на навиващата се пружина на птицата, на цикадите, тихото шумолене на дърветата гинко, на саксофона в далечината, на крилата на скакалците. Визията е тази, която подлъгва, вкарва в капан. Нещата все не са такива каквито изглеждат. Важно е да се слуша, не да се гледа. А когато устното слово е невъзможно, идва ред на писмото.
         "Хроника на птицата с пружина" е съставен от многобройни вмъкнати разкази, писма, хроники, статии от списания, дори чат разговор. Наситен е с причудливи герои и предмети, които на моменти са изпитание за въображението на читателя. Въпреки това прозата на Мураками е удивително четивна. Това се дължи на кратките изречения, лаконичността на описанията, липсата на зацикляне на определени места. Има диалози, които се изчерпват буквално с две реплики, защото просто толкова е било нужно, за да се премине нататък.
         Най-добрият от издадените на български език романи на Мураками този път е в превод на Емилия Масларова, но отново от английски, с редактор-японист - Дора Барова. Въпреки това аз поне съм доволен от превода. Заглавието е адекватно преведено с оглед на това, че в повествованието на няколко пъти се споменава звука от пружина. Другият вариант, който съм срещал - "Хроника на механичната птица" е по-тромав като звучене, а и на български може да породи асоциации с движеща се птица-играчка, докато в романа е важно, че птицата е неподвижна.

 

 

 

---

 

Харуки Мураками, „Хроника на птицата с пружина“, пр. Емилия Масларова, Изд. „Колибри“, С., 2007

 

 

Електронна публикация на 23. юли 2007 г.

г1998-2007 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]