„3,14”

роман с продължение - дописва се от читателите

Литературен клуб | допиши | азбучен каталог

 

3,14

 

(роман, който се пише от читателите)

 

 

 

        I.

 

        Събудих се както винаги. Сякаш всичко си беше на място. Аз също си бях аз. Зад остъклената дупка в стената се мъдреше най-обикновена друга тухлена стена, в кухнята мълчаливо се търкаляха престояли фасове, кранчето тихичко протестираше срещу липсата на нови гумички и капеше в празна консерва от риба тон. Издърпах цигара от пакета. Все пак нещо липсваше. По навик преди да запаля разгърнах „фрагментите“. Ритуалът е прост - намислям си една страница и определен ред. Взимам произволна книга от рафта и прочитам абзаца, който съответства на номера на страницата и реда. И тъй като всичко бе както обикновено, числата се натрапиха сами - 3,14. Прочетеното в голяма част от случаите е връхната точка на деня ми, продължението се заключава в грижливо преписване на цитата в тефтерчето за мисли и безпрекословно десетминутно киснене под душа в името на личната хигиена. Цитатът на деня гласеше: „Слънцето свети целогодишно, както на розите, така и на троскота“. (Денис Коробко)

 

 

 

        II.

 

 

        Часовникът изчурулика – хванах се, че гледам отвъд стената. Часът бе вече десет. Кое ме накара да се замислям? Даа, какво е „троскот“ по дяволите!
        Реших да бръкна в Интернет, но естествено пак прекъсваше. Знаех, че тази мисъл няма да задреме и ще превърне деня ми в кошмар. Върнах се отново в леглото, ако успеех да заспя – защо да нямах правото на нов фрагмент? Никой не ми опонира. Събудих се към обяд, върнах лентата и грабнах въргалящото се наблизо прашно томче от „библиотека за ученика“. Избрах числото 11 за страница и за ред – беше любимото ми... „...: силно биеше на очи жълтата боя на зиданите къщи и скромно се тъмнееше сивата – на дървените...“ Абзацът бе подчертан с молив и със странична бележка „ГРАДЪТ“. Явно тук авторът ни въвежда в мястото на действие, но по-важното е, че това бе ясен знак – трябваше да се гмурна в града или жестокият „троскот“ щеше отново да пропълзи в мислите ми. Навън последните лъчи на лятното слънце огряха лъснатото ми кубе. Ето какво липсваше сутринта. (Николай Младенов)

 

 

 

        III.

 

 

        Логично беше в този кратък миг на наслада да се домогне до мен и желанието за кафе. Веднага си представих някое тихо кафене с няколко пенсионера и моята присадена в обстановката същност. Отпуснах се, изведнъж почувствах неистово желание да съм там, някак от високо се спусна тялото ми. Полетях към първото кафене, за което се сетих. Вече доволен от себе си поръчвах, когато разбрах, че искам неща, които въобще не ми се консумират, а и възрастната дама ме подведе с преднамерената си учтивост и много въпроси. Малко се изнервих... Реших да самоотклоня нарастващото като язва напрежение, като направих остър завой към чантата си, за да подскоча върху някоя страница на халос... 216 „...Този начин на сублимация е във висша степен продиктуван от специфични обществени условия и не може да бъде автоматично приложен спрямо други - по-малко репресивни форми на цивилизация, с различни „социални ценности“. ... Ядосах се още повече.... Тръгнах си... (Вълкан Вълканов)

 

 

 

        IV A.

 

 

        Крайно време беше да кажа нещо - не бях изрекла и дума от събуждането си насам. Огледах се за някого, с когото да си поговоря, но според всевластния закон за вселенската гадост, наоколо нямаше жива душа. Да си говориш сам не е справедливо - за да говориш наистина, трябва да обогатяваш друго същество с ненужни за него значения, които искаш да изгониш от себе си. Имах нужда да ГОВОРЯ, да говоря на някого, трябваше веднага да си намеря събеседник! В устрема си да избягам от кафенето, не бях обръщала внимание на пътя, по който вървя. В резултат - не знаех къде съм. Отново! Тръгнах в някаква посока. Видях книжарница. Отворена. Вътре имаше едно момиче - не обикновено момиче, а СЪБЕСЕДНИК. Влетях и излях думите, които препълваха устата ми от сутринта: "...така си правя и новогодишните късмети в баницата, и си решавам проблемите, и намирам утеха, всичко нужно вече е написано и само трябва да го прочетем, знаеш ли колко е Пи, никой не знае, то не е число, а е един цитат от книга, но никой не знае коя е книгата, трябва да ги проверим всичките, да започнем от тези". (Милослава Славова)

 

 

 

        IV Б.

 

 

        Денят се очертаваше да премине под знака на окръжността. Забелязах тази концентрична определеност, още когато готическата розета на канала в банята жадно поглъщаше измития от мен сън. След това се улових, че прескачам шахтите с леки подскоци – действие, което не приличаше да е породено в кръглия ми, обезлесен череп. Това, прибавено към „приятното закръгляне” на зрялата възраст, е сигурен белег, че на човек му е отнето правото да се радва, подскачайки, подобно на ангел с кръгъл ореол, че светът съществува. Денят беше почивен, за което напомняше нарисувано върху календарната цифра кръгче, грижливо очертано с червен маркер. Обикновено не планирах почивните дни и поради това те започваха и свършваха на същото място както работните – в моето собствено легло. Тази битова цикличност бе разделена на три части, короновани с блюда, поднесени в кръгли чинии и една четиринайсета част, която изпращах в ефира под формата на пръстени тютюнев дим. За днес също нямах особени намерения, освен едно, което обаче тежеше като заредено в главата ми кръгло гюле. Вечерта, след като обиколката на тази тежка мисъл се изтърколи 3,14 пъти, аз щях да легна в леглото, което напуснах сутринта. Но не сам. (Дамян Дамянов)

 

 

 

        V Б.

 

 

        Но защо да чакам до вечерта? Още сега можех да се обадя на.... Потърсих в джобовете си. Къде по дяволите съм пъхнал онова листче с телефона! Джобът на сакото ми се оказа скъсан. Затършувах в подплатата. Ето го. Станиолче от дъвки „Орбит”. На гърба – онзи номер: 314-314. В бързината не бях записал първите цифри. Джиесем ли беше? Или стационарен? Ако е второто, то от кой град? Започна да ме обзема паника, примесена с отчаяние, което парализираше. Слава Богу, че още бе рано и бях единственият клиент в кафенето. Погледнах смразяващо момичето, което бе понечило да ме пита какво още ще желая, и то боязливо и отдалече ми кимна. Извадих отново обвивката от „Орбит”, повъртях я в ръце... После взех безстопанствения сутрешен вестник, от съседната маса и си казах на ум: „4, 31”. Разгърнах вестника на 4-та страница, ред 31: „Иззеха 500 килограма канабис”. Замислих се дали това не е някакво знамение. 500 килограма! Знамение беше! Дамата, чийто полуизписан телефон държах в ръка, не беше 500 килограма, но някъде към стоте – със сигурност! При това се наричаше Клара. Схващате ли? Името й започваше с „к”! (Павлина Гатева)

 

 

 

        VI.

 

 

        – Много си зациклил, пич, наистина – укорява ме Данката.
        Ако вярвам на някого, то това е Данката. Скъсва се от бачкане като барман и като редактор на книги и всяка минута му е свръхценна. Затова не говори празни приказки.
        – Откакто сме се видели, не спираш да разправяш за 3,14 и за някакви цитати, които трябва, забележи това, съвсем произволно да направляват живота ти, поне когато ги разбираш. Бълнувал си за числото Пи пред някакво невинно момиче, което си тръгнало, за да не те слуша!? Сигурен съм, че е било красиво. Всяко момиче е красиво по своя си начин, ама ти даже и не си се опитал да го разбереш това. Окръжността в твоя случай означава, че си зациклил, пич, и това е, щото няма какво да правиш. А на Клара нито това и е телефона, нито ще й звъннеш, щото ако посмееш да й звъннеш, лично ще те пребия. Момичето си има приятел, а нашият тръгнал да й звъни като някакъв тийнейджър! Виж, троскота беше някакъв треволяк. Затова дай да отидем при Наката и да се напушим. И без това е неделя, а навън едно такова слънце свети.
        Нямаше как да не се съглася. Двамата станахме от кафето, където се бяхме видяли случайно и тръгнахме. (Иван Димитров)

 

 

 

        VII.

 

 

        – Ти случайно да си чувал за мита за вечното завръщане? Мирча Елиаде, брат. Ние живеем в един непрестанен, непрекъснат мит, който се повтаря и повтаря… - нареждаше Данката, докато плувахме по безкрайния тротоар. И продължи. - Всяка права линия не е изобщо права. Все някъде, в далечното, рано или късно, се огъва и извива. Тук се връзва и твоят троскот - митът, а и животът въобще, са като него. Понаучих нещо за този досаден плевел - на практика той е неизкореним. Веднъж обхване ли градината, насява се и край - остава вечно. Корените му са толкова дълбоки, че могат само да бъдат прекъснати на плиткото. И толкова. Причината за нашето съществуване е неизкоренима. Не я знаем, не я виждаме- като корена на троскота, - но тя е неизменна, там - в подмолите. Потъва в безкрая и се подхранва от неизвестни за нас сили.
        – А какво трябва да правим ние, умнико, при това положение? - прекъснах монолога му аз.
        – Нищо. Абсолютно нищо. Единствено разумно е да размишляваме. И с това не откривам топлата вода. Обърни се назад и ще видиш безброй философии, градени от човека. Те са средството, което може да ни изведе от лабиринта на мита. Но не веднага. За това е нужно време. Много време. А човекът не умее да чака. Той иска всичко тук и сега. И скоро разбира, че плевелът е неизкореним, че и с човека, и без него, троскотът ще съществува. Природа, брат. Житейски кръговрат. (Симон)

 

 

 

        VIII.

 

 

        – Къде тръгна бе?!? - тросна ми се Данката, докато измерваше с поглед скоростта, с която се отдалечавах от него. Не ми е до философии, нито до треволяци. Троскот. Корени. Клара… не помня лицето й. Само това име, което дори не ми харесва. Клара.
        Не мога да го слушам да ми говори за нея. Тя е като тухлената стена, като розетата на канала, като цвета на кубето ми – безкрайно скучна. Като троскот.
        – Какво според теб е 3.14? – питам пътьом съседското дете, което лежи по корем на циментовата площадка и рисува разкривени кръгове в прахта точно пред вратата ми.
        – Това са очите на чудовището, което живее под твоя праг. – казва то, като ми сочи кръговете. – То е извънземно, нали знаеш, и не обича да му стъпваш на главата.
        – Ама аз не знаех, че то живее тука…
        – Е, защо тогава ме питаш за него? То се казва Пи… има 3 глави и 14 очи. От време на време му правя портрети, когато теб те няма. То много харесва как рисувам.
        Затръшвам вратата и превъртам ключа. Часът е 3:14… (Багаин Мондрага)

 

 

 

        IX.

 

 

        Унасям се от равномерното клатене на връзката ключове на вратата. За секунда съм забравил да следя за какво мисля а подозирам, че е било много, много важно. Край. Сякаш съм докоснал охлюв по окото, мисълта ми се прибра някъде и не иска повече да ме кара да се чувствам добре. Започнах да си мисля за чудовището. Някак по навик се свлякох във фотьойла и си налях малко коняк в чашата от снощи. Усетих, че на лицето ми се е изписала ужасно нелепа усмивка. Нямаше кой да ме види и това още повече опъна устата ми. Дали и чудовището... офф телефона ... За секунда ми мина през главата да изчакам да звънне три пъти, но в същия момент вдигнах. (Петя Запрянова)

 

 

 

        X.

 

 

        На телефона беше Кирчо. Викаше ме на среща в една пицария.
        Мислих си за това чудовище. Излязох навън. Детето го нямаше. Разгледах чудовището. Наистина, очите му бяха 14. А главите 3. Май не трябваше да тресна така вратата на малкото дете. Стана ми гузно. Оф, все едно! Нали вече съм го свършил. И освен това те децата много бързо забравят. Няма защо да се безпокоя.
        Обядвах едни пържени кюфтенца с таратор.
        След това отидох на един концерт. Ужасно беше! Аз въобще не чувах музиката. Бях абсолютно притиснат и не можех (направо буквално!) да дишам. На петнадесетата - двадесетата минута едва си тръгнах.
        Оставаха още пет часа до срещата с Кирчо. Реших да отида в Перник да видя баща си. Постоях един час. Хубаво ме нахрани с печен заек, картофи и салата и ме напи с домашно вино.
        Изведнъж в три часа станах от шум. Станах. Чудовището, което детето беше нарисувало, ме завлече в пода. (Христо Карастоянов)

 

 

 

 

 

 

 

Забележете! Тук ще публикуваме твоето продължение в размер до 1000 знака. Напиши следващата глава и ни я изпрати на 3.14@litclub.bg . (В скоби изписваме имената или псевдонимите на авторите.) Успех в писането!

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на началото на романа - 02. октомври 2009 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]