Алеко Константинов

фейлетони

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

Ами мен защо закачаш бе, Тодоре?*

 

Алеко Константинов

 

 

         Що ти трябваше, наистина, да ме зачакаш? В писмото до г. Каравелова, печатано в бр. 194 на в. „Мир“, срещам следующия пасаж:
         „Колкото пък до въпроса им защо селд свършванието на отпуската ми, когато войната се беше вече привършила, не съм нарамил пушката от Виена и да дойда да парадирам из България, а съм предпочел да отида да се уча в Париж, ще отговоря тогаз, когато ми кажат какво са направили (еди-кои си) и Алеко Константинов и пр. за пропъжданието на неприятеля, когато той беше стигнал пред вратите на къщите им в столицата.“
         Добре. Нали питаш - да ти кажа: аз извърших добросъвестно всички работи, които ми се възложиха, и с това изпълних своя граждански дълг - нищо повече. Служих в опълчението под командата на поручик Петрунов и винаги акуратно се явявах на военни упражнения. Изпълнявах охранителна служба по постовете; вардил съм например, нощно време арестантите в Черната джамия, при началството на „разводящия“ г. Михаил Сарафов, бивши министър. Имам чудесни възпоминания от тия моменти на чисто патриотическо увлечение. Аз бях тогава член на окръжния съд, но това никак не ми пречеше да конвоирам арестанти в апелацията и да стоя на стража, по всичките правила на изкуството. По заповед на военното министерство бях командирован като помощник по заведущия военно-аптечната част и мога да ти се похваля, Тодоре, че с фармакопеята в ръка аз съм приготвил и експедирал почти три четвърти от лекарствата, които се разпращаха из импровизираните болници и на бойното поле. Но само на тебе мога да се похваля, а не и на софийските граждани, защото те всички работиха, всички помагаха на общото дело според силите си; а някои помагаха даже вън от силите си: да беше видял например покойния дядо Антон Цанкова, осемдесетгодишен старец, как акуратно по няколко пъти на ден кръстосваше пътя между болницата при артилерийските казарми и аптеката при старото юнерско училище, претоварен с лекарства и превязочни средства, ти би потънал от срам, Тодоре. Да беше видял например уважаемото семейство на г. Бурмова: майката от сутрина до вечер навива бинтове и нищи корпия, като подканя други двадесет дами на неуморима работа; а дъщерите й от тимни зори до тъмни нощи промиват и превъзрзват раните и облекчават страданията на бедните солдати. А в това същото време ти какво си правил, Тодоре? В това същото време ти си хвърчал с трена към Париж, да се учиш! Набутал си му времето за наука. Когато всичко младо, всичко честно е напущало училищните скамейки и с ентусиазъм летеше към България, само ти, ти един си бягал от България към Париж... да се учиш! Ха-ха-ха... Комедия! И ти имаш още кураж да се подиграваш със студентите, които се устремиха на помощ на отечеството си, като казваш, че си предпочел   т о г а в а   да идеш да се учиш, „отколкото да нарамиш пушка и да дойдеш да парадираш из България“. Не за паради, а за бойното поле дойдоха тези млади синове; но не дойде ред до тях. И слава богу! Те изпълниха своя дълг към отечеството си.
         Ти цитираш две телеграми и мислиш, че с тях се оправдаваш пред обществото. Напротив, именно тия телеграми те вкарват с двата крака в капана. Твоят отпуск се е свършил на 10 ноември 1885 г., когато войната не „беше се вече привършила“, както ти казваш, а беше в най-големия си разгар: нашите войски бяха около Цариброд и, разбира се, не можеше да се предвиди кога и какъв ще бъде краят на войната. И ти вместо да се върнеш в България след свършванието на отпуската си и да помогнеш с нещичко - офейкал си като страхопъзлю в Париж, защото си се научил, че Русенското опълчение заминува за Лом... ой-вей-вей! бум-бум!... И... „предпочетох да се уча в Париж“. Жидовска сметка! Бетер от жидовската: защото между защитниците на Видин имаше доста евреи и на тях нали казваха тогава, че била държана реч: „О вий, славни потомци на Макавеите!“...
         Падна Пирот. Обявиха примирие, но всичко беше още в тревожно състояние и войските стояха на позициите си. Почнаха студове-мразове. Ти беше на топло в Париж, а бедните солдати мръзнеха на Пиротските позиции. Трябваше да им се занесат топли дрехи. И ето аз, твоят покорен слуга, отивам при г. А. Каблешкова, който заведаваше склада, и сам си предложих услугите да конвоирам един обоз с шинели: нарамвам пушката и като потеглих при настъпванието на една студена нощ от София, цели четири дена „парадирах“ подир колата, додето стигнахме Пирот.
         Нека свърша своя предизвикан отговор с една картина: като сдадох шинелите в Пирот, взех си пътя и отидох към позициите на центъра, в този същия момент, когато в лагера стана тревогата, като запукаха в случайно запалената барака натрупаните там партрони. Тогаз видях как двама кореспонденти - единият от тях беше г. Пиотровски - бягаха като пърлени котки към лагера на резервата. Тогава също видях ка бягаха на противоположния хълм няколко сръбски солдати, които бяха слезли в долчината за вода. В лагера намерих сума приятели офицери, които ме гощаваха и разведоха ме навсякъде, за да ми дадат какво-годе понятие за лагерния живот. Увлечен от новата за мен обстановка, аз почнах да се възхищавам.
         - Блазе ви - казах на офицерите, - живеете си тука като на дача.
         - Е добре, като ти харесва толкова, остани при нас - отговориха те любезно.
         И аз останах да нощувам в една землянка, покрита с шума. Легнахме, завихме се с шинели. Спим. Че през нощта като почна, брате мой, една виелица: туй шума, туй храсти - всичко размята, като перушина, и ний останахме под откритото небе, всред бушующата виелица, която живи ни зарови със сняг и кажи-речи само носовете ни стърчаха навън. Че като вдигнаха офицерите един смях:
         Ее, прилича ли на дача? - питаха ме те весело, като издухваха снега от лицата си и надуваха, един след друг, една бутилка с коняк...
         Ама пак ще кажа, че весели времена бяха тогава.
         А пък ти, Тодоре, взел си да бягаш за Париж. И питаш още какво сме правили ний тука. Ето, виждаш какво сме правили. Не сме стояли със сгърнати ръце. Не сме бягали като тебе!...
         Що ти трябваше наистина да ме закачаш. Добре си бяхме приятели. А сега изглежда като че се скарваме. И кой е виноват? Ти. Питаш ме публично - публично ти отговарям. Ний не сме улични хора, да се шегуваме с такива въпроси.

 

         София, 8 януари 1896 г.

 

 

Твой приятел

 

         А л е к о   К о н с т а н т и н о в

 

 

---

 

* Фейлетонът е публикуван за първи път във в. „Знаме“, год. II, бр. 36 от 10.01.1896 г. Фейлетонът е отражение на дълга словесна борба между в. „Мир“ и в. „Знаме“, подета по повод избирането на Тодор Тодоров за председател на Народното събрание на 15.10.1894 г. В бр. 17 на „Знаме“ (г. I, 17.10.1894 г.) е поместена на уводно място статия за дезертьорството на Т. Тодоров по време на Сръбско-българската война. В същия брой е публикувано и обявление № 8210 на Военното министерство, с което Тодор Тодоров и още четирима членове на Русенския окръжен съд са обявени за дезертьори. Във връзка с дезертьорството на Т. Тодоров е и писмото на П. Каравелов до тогавашния окръжен управител на Русе Нестор Марков, печатано във в. „Знаме“, бр. 31 от 16.12.1895 г., както и отговорът на Н. Марков (в. „Знаме“, год. II, бр. 33 от 24.12.1895 г.) Повод за фейлетона дава отвореното писмо на Т. Тодоров до Петко Каравелов, публикувано във в. „Мир“, год. II, бр. 194 от 05.06.1896 г., в което той споменава, че и Алеко Константинов не е изпълнил дълга си през време на Сръбско-българската война.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1974 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]