Алеко Константинов

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

По повод една книжка

 

 

Алеко Константинов

 

 

         „Светли, светли образи ни дайте! Задушаваме се в мрачната сфера, която вий ни рисувате, в която се движат само нравствени изроди. Души ни атмосферата, в която се кръжи Вазовият Кардашев; възмущават ни, погнусяват ни Влайковите Каминовци; сърцето ни топят картините на Мирчовия „Тъмен свят“, ужасяват ни злобните сатири на Михайловски; срам ни обзема от похожденията на Константиновия Бай Ганю; а като венец на всичко това, трябваше пък и Величков да ни сочи страшната бездна на Дантевия Ад. Ужас!... Няма ли, боже мой, няма ли да ни представите нещо светло, нещо нежно, мило, добро, привлекателно, нещо успокоително? Нима ядът на деморализацията е обхванал всичките слоеве на нашето общество, та не може да се намери един незаразен, един чист образ? Нима нашият народ...“
         - Стой! Долу ръцете! Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ! Този народ, когато е имал светла точка отпреде си, когато му се е посочвала свята цел, той се е устремявал към тази цел с въодушевление, достойно за благородна и напредничава нация. Когато неговите учители му казаха, че в просвещението ще изчерпе сила, за да стръсне от гърба си духовното и политическо иго, този народ разви такава експанзивна енергия за разпространение на просвещението, щото в един поразително кратък период нашите градове и села се украсиха с училища, читалища, женски дружества и такова чисто, благородно, единодушно увлечение облада целия народ, щото подобен светъл период би направил чест в историята на която щете държава. Втори път, когато неговите водители му казаха, че един развратен монарх е нахълтал хайдушки в отечеството ни, за да попречи на святото дело на братското съединение - целият български народ, като един человек, се впусна като ураган и изчисти страната ни от подлото нашествие.
         Народ, който в такъв кратък период брои такива две светли епохи, не е народ за осъждане. Долу шапките!
         Но преди тези два светли момента, но между тях, но след тях, кой, кой? - Създателю всевишни! Кой го е упътил към някоя свята цел?... Кой в безкористно, в свято патриотическо увлечение, кой с чиста пламенна душа на апостол му е казал:
         - Мили народе! (Уви, колко е осквернено това свято възклицание!)   В я р в а й   в това,   н а д я в а й   с е   на това,   л ю б и   това и ти ще благуваш!
         Гороломов казва на народа:
         - Видите ли ме? Хубаво ме гледайте! Аз съм силата! Слушайте мен, мед и масло ще потече из България. Удрете другите, трепете всички, които не са с мен. Аз съм вашият избавител!
         Но народът стои хладнокръвен и гледа подозрително на подобна сила; неговият разум не може да съвмести терора с блаженството!
         Каменов се провиква:
         - Всичкото е в моралната сила, а моралната сила е в твърдостта и постоянството на убежденията, на принципите; а кой обладава във висша степен това качество? Аз. Тръгнете след мене и вий ще блаженствувате.
         Но народът стои хладнокръвен и подозрително гледа на този герой, който като флюгер се обръща според вятъра и е готов да презре интересите на целия народ, за да запази своите мизерни интереси.
         - Пари ли искате в заем, стока ли на почек, вино ли до гърло - елате при нас, ний сме ваши благодетели - викат народу гладниградските герои.
         Народът от неволя се притичва, но винаги подозрително и с омерзение гледа на тия благодетели, които го вплитат като муха в паяжина.
         - Кой! Европа ли? Че не я ли зная аз таз Европа! Пет пари не давам аз за твоята Европа! Кесийката, кесийката - ето где е всичката премъдрост! Аз да ви науча как се става човек - вика с донкихотско самооблъщение бай Ганю Балкански.
         Но народът, слава богу - почна да разбира фалшивите възгласи на байганювците и ги обсипва с присмех и леко презрение.
         - Вкусете от плода на порока - шепне сладострастно Сатан, - вкусете, този плод е сладък, ах колко е сладък. Вкусете...
         ---
         Триста дявола! Нима нашата интелигенция се състои само от гороломовци, от каменовци, от байганювци?
         - Е, господине, и да не се състои само от такива, не можеш да не признаеш, че тези герои за сега дават своя колорит на епохата, че в кипежа на страстите те са изпъкнали като нечиста пяна над обществения слой и престъпление ще е в таквази епоха да се възпяват звездите и луната, когато преди всичко трябва да се изгребе и изхвърли изпъкналата на повърхността гнусна пяна...
         Ето какви мисли възбуди в нас прекрасната книжка на г. Максимова (Мирчо) „Тъмен свят. Очерки и разкази из народния живот. Част II“. Твърде малко има разкази в нашата бедничка литература, които тъй дълбоко да трогват сърцето на българина, като тия мили разкази, в които се е изляла душата на писателя. Само една чиста душа, отзивчива до болезненост на народните болки и тегла, може да напише подобни разкази. Един егоист е недосягаем за благородните чувства, които са вълнували автора на тези разкази при творчеството им. Положително немислимо е да се даде вярно понятие за достойнствата на тази книжка с цитати. Ний я препърочваме най-горещо на българската читающа публика.

 

 

         София, 4 юни 1895 г.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1974 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]