Алеко Константинов

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

Поема на злото

 

(от Ст. Михайловски, София, 1889)

 

 

Алеко Константинов

 

 

          Писателят, който ще се заеме да пише очерк върху новата българска литература, непременно с удоволствие ще отбележи таквози рядко у нас явление, каквото е новопоявената „Поема на злото” от г. Ст. Михайловски. Всички, които следят с интерес развитието на нашата книжнина, не са могли да не забележат едно – ако и не е ясно определено, но във всеки случай несъмнено съществуваше движение литературно: няколко журнала ежемесечно поднасят на читающата публика преводни и оригинални произведения, преимуществено в областта на белетристиката; цял ред юноши-стихотворци заблещукаха на литературното поле със своите сборничета от стихотворения; увеличи се преводната ни книжнина с доста голямо число от значителни и незначителни произведения на европейската литература. Но това стремление за уголемяването на печатните продукти, какъвто и да му е мотивът, е и без система, и не обладава дотолкова голяма литературна цена, щото да е нужно сериозно оценяване на поменатите произведения. Значението му е това: доказва се, че интелектът не може да се задуши окончателно, каквато и да бъде атмосферата, среди която е поставен, и не ще се появи, ако не в една, то в друга форма, и още – че апатията не е всеобща, че духовният огън тлее и под пепелта от време на време изпихва с малки искрици и превръща в жива сила потенциалния умствен запас, който несъмнено се крие в по-образованата част на нашето общество. И ако  с е г а  става това, то как да се не надяваме, че занапред тези искрици ще се увеличат и в количество, и в размер, че ще възпламенят по-добър материал, движението ще стане по-всеобщо и тогава ний ясно, съзнателно ще се упътим към мирното умствено развитие.
         „Поема на злото”, като оправдава тази надежда, е сама по себе си таквози рядко и  у с п о к о и т е л н о  явление, щото считаме за приятен дълг да се поспрем върху това произведение и с един най-обективен поглед да го разгледаме, като се постараем да окажем на достойнствата и недостатъците му. Разглежданието на това произведение е необходимо още и затова, че г. Ст. Михайловски и по-отрадно е успял с цял ред стихотворни произведения не само да заяви за своето съществувание, но и да си установи репутация на поет, нелишен от талант. Че произведенията на неговата муза възбуждат интерес в читающата публика, вижда се и от заявлението на самия г. Михайловски, изложено в предисловието към „Поема на злото”. В това предисловие е казано, че в няколко места из България в литературни вечеринки са декламирали поемата му в първо-появения откъслек „Ева”; че няколко лица се обръщали към автора за позволение да печатат откъслеци от произведението му, като образци за в христоматии и в учебници по словесността, а от това следва, че поемата ще се разпространи и между учащите се възприемчиви юноши и поставена като образец – ще има влияние върху образованието и направлението на естетическия им вкус и върху правилността на възгледа им към поетическите произведения в съотвествие с теорията на стихосложението, която те изучават. Ето между друго защо се явява като необходимост едно обективно изложение на достойнствата и недостатъците на Поемата.
         Преди да минем към самата Поема, ще си позволим да направим на г. Михайловски една бележчица. В предисловието е казано: „ний ги (учителите, издателите и съставителите на български христоматии) молим да си послужат занапред с текста, който обнародваме сега, е д н и ч к и я т  в е р е н  и  т о ч е н.”  Тия на вид незначителни думици, в устата на Байрона, Хюго, Гьоте, Пушкниа, би били твърде естествени, а за г. Михайловски се явяват малко преждевременни не само защото той не е успял да обае дотолкова читающата публика, щото произведенията му да се разработват в стотини верни и неверни списъци, но и затова, защото самите читатели не са имали възможност още да развият в себе си такава ревност към художествените произведения, щото с жадност да налитат към тях.
         Още от първите страници на поемата се забелязва, че авторът се намира под пълно влияние на французката поезия: висока поетичност в тържествеността на слога, в ефекта и в парадоксалността, при отсъствието на оная гладкост, на оная хармония, която е свойствена на германската и словенската поезии, за наличността на която се изискват съблюдавание на цял ред правила, изложени в теорията на стихосложението. Изкуствената тържественост на слога, която кара г. Михайловски да ни рисува картини, пълни с истинна красота и смисъл, от друга страна, го увлича дотам, щото на реда с високопоетичните места ний се сблъскваме с куплети, изражения, които на вид се показват поетични, но представени ясно, като картина във въображението ни, не ни дават нещо художествено, нещо естетическо. Така напр. Адам, като иска да уталожи смутения дух на Ева, увлечен от желания да й предостави живот по-увлекателен от тоя, с който тя се наслаждава в рая, казва й между другото:

    Искаш ли, русолика женко,
    о светлост на очите ми,
    от сички зверове, събрани
    на купища около тебе,
    хора` да гледаш и игри?

 

         Е, ний мислим, че ако Ева не се е удовлетворявала от прелестите на рая, както ни ги рисува светото писание – о което авторът, според собствената му бележка, строго се придържа, - то едва ли тя би се насладила със спокойствие, като види едно хоро, на което се друсат мечки, орангутани, „добричкий лев” и „кроткий тигър”.
         По-надоле, за още по-голямо успокоение, Адам иска да примами Ева с таквози чудо:

    Пчелите искаш ли да идат
    при тебе, медец да събират
    от твойте пресни устица?

 

         Когато ний, грешните хорица, които с мъки, с труд и пот на лицето поддържахме съществуванието си, когато ний, за които са затворени вратите на земния рай, не можем да изтърпим даже безпокойството на безочливите мухи, то колко повече за райската жителка, Ева, не ще бъде привлекателно, ако пчелите забръмчат около нежните й устни и почнат да смучат оттам сокове за мед.
         По-надоле:

    Или под всяка росна капка
    овошка нова да поникне.

 

         Рая ни го представлява светото писание като цветуща градина и значе, там росата ще е доста в изобилие, в такъм случай като каква величина ще обладават тези  о в о ш к и,  които ще изникнат под всяка росна капка? И красиво ли ще бъде?
         В обяснението между Адама и Ева се срещат понятия, които поне до момента на падението им, до вкусяванието от плода на познанието Доброто и Злото, се явяват като преждевременни, анахронизми. Например Адам предлага на Ева:

    Искаш ли ангели да раждаш
    от твойта кръв и плът деца?

 

         Първо – според св. писание ангелите  н е  с е  р а ж д а т,  а  с е  с ъ з д в а т;  второ – понятието за раждане, за разплодявание не може да предшествува момента на вкусяванието от запретения плод. И сама Ева по-рано казва:

    Не знам какво... Усещам само...
    Но сякаш че няма речи
    в  е з и к а,  к о й т о  н и й  г о в о р и м,
    за да изкажа що желая...

 

         Друго. Адам иска да обвие тялото на Ева с ткан от дъгата. Само по себе си това е поетично, но за  т к а н е  малко раничко да се говори в рая; та и освен това нуждата от облекло не се е усещала още, защото чувството за срамежливост, за стеснение от голотата се явява след съгрешението.
         На стр. 48 Ева, като целува Адама по образа, казва му най-сетне:

    О, ти баша, съпруг и брат!

 

         Съпруг! Баща!! Брат!!!... И това го казва не бог, не демон, а Ева, и то преди да покаже ябълката на Адама! Раничко...
         На стр. 14 Луцифер говори:

    ...Тако ми огън
    подкладен вдън земя от мен,
    тако ми мъки вековечни!...
    Тако ми женско сърце болно...

 

         Това „тако ми” на реда с прекрасните и величествени стихове, които го предшествуват, напомня за Криловското: „Бочка меду, да ложка дегтю.” Е, не можеше ли да се удържи силното впечатление от Луциферовия възглас, като се избягнат тези „тако ми”? Те ни карат изведнъж да си представим Луцифера в харамийски дрехи, с кама и пищови, готов да улови някой нещастник за гърлото и с кръвнишки поглед да му изкрещи: „Па̀ри ще ми да̀еш, или, тако ми вера, ке те утепем”... Аман вече от харамийщина... Нека я оставим за заведенията на злото, но да я избегнем в „Поемата на злото”...
         На стр. 30 Луцифер, като се препоръчва на Ева, приписва си един дълъг-предълъг поменик от титли:

    Аз се зова всепресветлейший,
    благоразсъдний, съвършени,
    благообразний(!), благогласний(!),
    незаменимий, безконечний,
    неизгладимий, неизтленний,
    аз се наричам самородний,
    самоуправний, своеволний,
    благоизбраний(!), венценосний,
    благоподателний(!), всесветлий,
    все ведущий, всенепорочний(!).

 

         В най-прозаическата проза (нека ми бъде простено това изражение) този ред от епитети би бил невъзможен, защото, каквото и да се казва – красотата и изящността на слога трябва да вървят на реда с вярното изображение на нещата и явленията. Колко по-голяма чистота и гладкост трябва да обладава пък едно стихотворно произведение! Както и да прочете човек този поменик от титли, каквато интонация и да предаде на гласа си, той пак ще се задави, ще отслабне към края, ще почне монотонно да ги изговаря скоро-скоро и най-подир неволно му се иска с въздишка да каже: „амин, амин, алилуя!”...
         Ний нарочно прочетохме тези страници на повече от десет души, за да видим какво впечатление ще им направят грамадите от титли, и се стараехме даже да предадем на четението си декламаторска интонация, но буквално всички още от средата на титлите ни пресичат: „Слушай, не си играй, чети наред!” – Те предполагаха, че ний нарочно измисляме поменика.
         А без тези титли (или само с две-три от тях, по-характеристични) колко по-хубава сравнително щеше да бъде речта на Луцифера!
         На стр. 66 хор от демони възпява главатаря си и победата:

    Урра! Да живей
    адский големец!
    Урра! Да живей
    Наший първенец!
    .................................
    Урра! Да живей
    храбрий полководец.
    Урра! Да живей
    мощний венценосец!

 

         Туй не прилича май на демони в ада да пеят, но тази песен би била лика-прилика за тъмните летни гости в Белювската гора, когато си избират войвода!
         Сетне:

    От край до конец
    от бездна до пропаст,
    от тъми до хаос.

 

         Същата поетическа противоположност ще обладава и „от тояга до сопа”. Дали не е искал авторът да каже: „От начало до край, от висота до пропаст, от светлина до мрак” – защото по-долу се срещат ясни противоположности:

    От море до суша,
    от север до пладне,
    от запад до изток,
    от скот до человек...

 

         Въобще този заключителен  х о р  произвежда впечатление не в полза на автора.
         Тези кратки бележки направихме по повод на недостатъците на съдържанието на Поемата. – Сега да кажем няколко думи и за формата.
         В началото поменахме, че авторът се намира под пълно влияние на французката поезия. Да се обясним. Самите французи, като считат, твърде основателно, своя език като съвършенство в произведенията си, написани в проза, признават, че за стихове техният език стои много по-долу от много европейски езици. И наистина на французки език, по свойствата му, може да се пишат стихотворения само в силабическа форма. Но тази форма, ако и да има известни достойнства, тя е обаче пригодна само за тоя език, а в езиците на словенската е германската раси тази форма не може да се приложи в стихотворения, защото отсъствието на тоновете в стихотворението прави да се губи характерът на стиха и се превръща в обикновена проза, само че написана в тесни редове. Не може да се каже, че на автора не му са познати формите на тоническото стихосложение, защото в Поемата има стихове, гдето ясно се вижда, че авторът се е старал да подведе стиха под веднъж определена форма.
         Напр. на стр. 11 Луцифер начева:

    Геенски ден е близък... Иде
    денят на мойте тържества,
    денят на гръмоносний удар
    възмездний ден, денят на дните,
    последний ден на Ехова!...

 

         В този куплет е запазен чисто четиристъпният ямб и е употребено старание да се запази размерът, защото в противен случай във втория ред авторът не би турил за множествено число „мойте”, а моите и тогава би се нарушил размерът. Сетне в този куплет за красотата на стиха е запазено и друго условие: първият, третият и четвъртият редове се свършват с женски стих, а вторият и петият с мъжки, при това тези редове се завършват със силни и звучни ритми.
         Също и на стр. 12:

    И първобитната ни слава
    пред тебе, тук, ще възкреся!...
    Пред слънцето, изделье твое,
    в туй обиталище блажено,
    тук, в рая, ще те поразя...

 

         Тук, в третия ред, за да се съхрани същият размер, думата изделие е употребена в съкращение: „изделье”. И в този куплет са запазени чисто същите условия за изящен стих, както и в по-горе цитирания.
         Но жално е, че таквизи куплети са редки в Поемата, а пък щом не е запазена каквато и да е от формите на тоническото стихосложение, то стихът каквато смисъл, каквито величествени изражения и да съдържа, пак не може да произведе онзи ефект, да достави онова наслаждение, което се усеща при четението на добрите поетически произведения...
         Ясно се види, че авторът е употребил старание да ритмува стиховете в Поемата във втория и петия редове на куплетите. Напр. от 11-14 стр. всичките куплети са ритмувани в тези редове, но, боже мой, колко се разваля прекрасното впечатление от непросителната небрежност към втория и дванайсетия куплети от Луциферовата реч:

    .................................
    Бездънни пропасти тъми
    .................................
    .................................
    Пъкълът да си отмъсти

 

         Тъми и отмъсти! – Няма дотолкова грубо ухо, което да намери и ритмическо съзвучие в тези две думи.
         Или в 12:

    .................................
    Да се вълнува, да скърби
    .................................
    .................................
    от ябълката да вкуси!

 

         Скърби и вкуси! Тъй не се ритмува.
         Сетне: престани и гори, небе и лице, веселби и гори, похити и внуши, откри и кажи, кажи и красоти, реки и зари... и пр., и пр. Кой ще рече, че това са ритми? – А пък така е прошарена цялата Поема. На реда с две-три със старание написани куплети следват три-четири така небрежно оставени, щото и съжаляваш, и негодуваш срещу автора, че ако би употребил повече старание, за да съхрани условията на тоническото стихосложение, би излязла наистина една прекрасна поема, която без преувеличение, щеше да бъде гордост на нашата изящна литература.
         Тука авторът не може да си извини с това, че ритмата не е необходимо условие за добро стихотворно произведение. Ако той изразяваше някое минутно свое вълнение душевно, или пък пишеше поема в духа на народната поезия или, най-сетне, ако би имал предвзето намерение да пише поемата си в бели стихове – тогава горезабележената небрежност би била обяснима, но когато се вижда, че авторът се е старал да пише в размер и да ритмува стиховете си и е извършил това само в онези места, гдето лесно му се е удавало, а в несравнено повече места не си е дал труд да се поспре, да пообработи, да приведе в по-стройна, в по-хармонична форма стиха си – тогава, твърде естествено, таквази небрежност не може да се извини и възбужда у читателя две предположения: или че авторът действително няма вкус към изящния стих и няма сведения за условията, които изисква художественото стихосложение, или пък че е бил твърде небрежен (но такава небрежност е необяснима за тогова, слухът на когото е привикнал към тоновете на правилния стих, за него е невъзможна погрешка в размера).
         Тия са по-видните недостатъци, които ни се хвърлиха в очи при четението „Поемата на злото”. Но при всичко това в резултата у нас остана едно прекрасно впечатление. Тази поема ни дава да се убедим, че г. Ст. Михайловски обладава един богат поетически дух и силно въображение, един истинно поетически и величествен слог. Ний си направихме следующето предположение: ако би г. Михайловски да обладаваше стиха на г. Ив. Вазова или ако би г. Вазов да обладаваше духа на г. Михайловски, то ний би се гордели с един високоталантлив поет.
         Един любител на поезията, а в същото време и музикант, увлечен в прекрасните места в поемата, казваше: ще доживеем ли да видим Михайловскиева Луцифер в опера на сцената да пее с някой могуществен баритон:

    Геенски ден е близък... Иде
    денят на мойте тържества,
    денят на гръмоносний удар,
    възмездний ден, денят на дните,
    последний ден на Ехова!...

 

         Е наистина величествено-демоническо тържество! Четеш този куплет и забравяш всички недостатъци на Поемата. Пред тебе се рисува вече тържествующият демон, ти го виждаш във всичкото му величие и могущество; ти виждаш гигантско олицетворение на безпределна злоба. Ти съглеждаш, че черз адско-злорадна усмивка, смесена със „скрежет зубовний”, се изригва победен възглас срещу създателя на вселената... Ти четеш, повтаряш и няма насищание...
         И боже мой, как бледнеят, как се стриват до микроскопичност пред тебе всичките тия сборничета от стихотворения, които юноши-стихотворци току бързат да поднасят на читающата публика! Счукай ги всички в една стъпа и пак няма да се набере поезия и величие само за единия цитиран куплет от Поемата...
         Как нежно е обрисувана чистота и душевното спокойствие на Адама!

    Кажи ми, Ево млекоснежна,
    що тъй умислена стоиш
    кога с триндафили те кича?
    Какви видения те стряскат
    кога в прегръдките ми спиш?

 

         А още по-прекрасен е куплетът:

    Невясто моя, светла Ево,
    любов едничка, в рая рай,
    о чисто сърце в чисто тяло,
    блажено същество, начало
    на мойто щастие и край.

 

         И сетне по-надолу покъртват сърцето думите на Ева, защото в тези думи виждаш, че ето-ето пред очите ти пропадва първото въплощение на невинността, жертва на коварния Луцифер! Какви неясни смущения вълнуват Евината душа след разклатената й невинност и спокойствие:

    Преситих се да се насищам
    на божиите дарове...
    Адаме, друже мой, прости ме,
    преситих се на твойта нежност
    и нещо ново ми се ще...

 

         В тия кратки думи ясно се очертава борбата, която разкъсва сърцето на Ева, борба между невинността и падението. Тя неясно сеща, че „нещо ново й се ще”... Какво? Тя сама не може да го определи, но чувствува, че „в сърцето й нещо гори”. Ева забелязва, че почва да се пресища от нежностите на Адама, но тя не е още дотолкова паднала, щото сухо да заяви това на Адама; тя не само че не се радва на новото си чувство – жалей, безконечно жалей, като вижда, че охладява към Адама; тя би искала да отмахне неясното смущение от душата си, но е безсилна, отровата на Луциферовата измама прониква в жилите й и тя в отчаяние извиква:

    А д а м е,  д р у ж е  м о й,  п р о с т и  ме,
    преситих се на твойта нежност
    и нещо ново ми се ще...
    Не знам какво...

 

         Прекрасни места също се срещат и в тържествения монолог на Луцифера пред спящата Ева. Казвам м е с т а, защото този монолог е написан твърде небрежно. Размер сам-там е съхранен, а на повечето места отсъствието на правилни тонове затруднява четението. Ритми, които са паднали изведнъж на автора, той се възползувал от тях и хубаво е направил; там, гдето трябвало да се потруди малко, той се поленил, турил невъзможни за ритмически съзвучия думи и вървял напред и, разбира се, лошо направил, защото развалил доброто впечатление, което можеше да се получи от монолога, както се вижда от съдържанието и съчетанието на думите, които е вложил авторът в устата на Луцифера. Бъркат на изящността още и честите повтаряния на тези „ето я на̀ - ето я на̀!” Няма си мястото и „Амин!... Амин!... Аллилуйя!...” Неуместно също е и онова „ха-ха!” То ни напомня Мефистофеля в операта „Фауст” от Гуно, когато пее серенадата с китара. Но там те са на мястото си.
         А най-добре е издържана докрай речта на Архангела Гавриила, когато изпъжда от рая Адама и Ева: тук и размер, тук и ритма (с малки изключения), и красота, и сила на слога, и такова богато съдържание, щото в тия няколко куплета са изразени всичките бедствия и страдания, на които се подвъргва человечеството след грехопадението. Един любител и ценител на поезията, когато дойде до чудно изразителния и силен куплет:

    Върху сеитбите ви клети
    да пада град, да пада град!
    Вместо лучи стрели да хвърля
    Върху им денното светило!...
    Стадата ви да мрат от глад.

 

         от сърце ще каже: „Браво, г. Михайловски.”
         А въобще всякой, който с присърце следи за развитието на нашата книжнина, ще похвали г. Михайловски, задето е създал своята „Поема на злото”, като ни е дал възможност и да получим едно естетично наслаждение от четението й и да възпитаем в себе си надежда, че един талантлив поет, като употреби повече старание за чистотата и гладкостта на своя стих, може и на нашия необработен език да създаде едно велико поетическо творение.

 

 

         г. София, 21 юли 1889 г.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в два тома“, Алеко Константинов, том 2, Изд. „Български писател“, С., 1974 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]