Димчо Дебелянов

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ

 

 

      Mon ame est une Infante...
      ALBERT SMAIN

       

       

       

      * * *

       

       

      ...И там, на тоя бряг, на тоя бряг пустинен,
      от вечните води и милван, и терзан,
      на вярна стража спрян, един чертог старинен,
      един чертог зловещ виши безгласен стан.

       

      В градините, мечта несмела замечтани,
      трепти на страх и скръб отровната роса
      и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
      оглеждат своя сън безсънни дървеса.

       

      Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
      мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
      и никой ведър час там радост не обажда,
      че никой сребрен рог там празник не вести.

       

      Понявга само в сън безсилен лъх повява,
      и в трепета болнав на мигом сепнат стон
      проеква тъмна жал по девствената слава
      на някой овдовял и обезславен трон...

       

       

       

      * * *

       

       

      Кой изхлипа в пустошта
      на замлъкналите зали?
      Тишината ли пожали
      свойта пръвна яснота?
      Кой на кулата възлезна
      и с копнеж ръце простре
      към притихналата бездна
      на неверното море?
      Кой в градината стаѝ
      дъх под черните заслони?
      - Своя бряг луната гони
      и безмълвие струѝ...

       

       

       

      * * *

       

       

      С болката на прималняло цвете
      в пазвите на ранна хладина,
      ден и нощ аз питам ветровете
      и неверната луна:
      странници, от път неуморени,
      зрящи неизгледни далнини,
      не узнахте ли дали над мене
      нявга пак ще прозвъни
      светлий глас на оня цар далечен,
      който след притихнала тъга
      в сън ми се яви и ми обрече
      неизведени блага,
      неизведени блага в страните,
      дето ек пресреща всеки зов
      и с венци нетленна пролет кити
      всяка радост и любов.
      Той склони над мен усмивка тиха,
      но едва десница ми простря,
      зли тъми ревниво го прикриха
      в свойте ледени недра.
      И дочух аз ласкав глас: бъди ми
      вярна - и при теб в уречен час,
      минал през моря неизбродими,
      пак ще се завърна аз!

       

       

       

      * * *

       

       

      Де е той? - Аз чакам оттогава,
      аз горя в пожар неугасим -
      ту искра̀ сърце ми озарява,
      ту мрачѝ го мътен дим -
      и кога в очи ми той възлезне,
      мойта скръб безпаметно се рве
      в бездните на сладости възмездни,
      дето я Грехът зове.

       

       

       

      * * *

       

       

      - „Витае трета нощ над водната пустиня
      и мрачните скали отекват странен тътен,
      за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
      и твоят взор гори, от сластен дим помътен.

       

      Дойди и разстели коса дълбокорунна
      на мойте колена, - привел чело над тебе,
      аз кротко ще приспя със лютна среброструнна
      великата ти скръб пред незаслужен жребий.

       

      Загледано към нас през сплетените клони,
      небето ще разкрий предвечната си слава
      и твоята звезда несетно ще отрони
      то в тихото море на тихата забрава.

       

      Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
      отпада дивен взор, от сластен дим помътен -
      витае трета нощ над водната пустиня,
      а мрачните скали отекват странен тътен.“

       

       

       

      * * *

       

       

      И когато завърши тринощното бдение
      и умора прекърши лилейна снага,
      час безумен настава за черни падения,
      че потърсва забрава надвластна тъга.

       

      Снела скъпия пояс на румена девственост,
      тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
      из чертога заспал и нелепо тържествена
      слиза в мръчните зали на мрачен позор.

       

      Тя жаднее - и в мрака, под сводове каменни
      дето властно я чака препълнен потир,
      гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
      рой презрени нероди привиква на пир.

       

      Като му̀хи зловонни над блатните пясъци
      из притулни притони стълпяват се те,
      кръвно вино подклажда нестройните крясъци
      и греховната жажда неспирно расте.

       

      Утолено догаря тринощно страдание,
      че прегръдки разтваря тя с огнена лъст -
      през очите й греят тревожни сияния,
      но ликува над нея наситена Мъст.

       

       

       

      * * *

       

       

      Бурята стръвно изхвръкна
      из свойте подводни гнезда -
      едва затрептяла звезда
      в облаци черни помръкна -
      пламък и гръм небеса разлюляха...
      - Аз пих сладостта на упойни треви...
      „Плаха царкиньо, заспи, забрави -
                                                          заспи, забрави!“

       

      Бурята огнено жали
      над тебе и твоя позор,
      не чуваш ли в хиляден хор
      мощни вълни заридали -
      ридаят те с твоята мъка несдържна...
      - Аз пих сладостта на упойни треви
      и мракът чрез мен светлините надви...
      „Тъжна царкиньо, заспи, забрави -
                                                          заспи, забрави!“

       

      Бяла вълна ще отмие -
      следите на черната сласт -
      и нова, неведома власт
      утринна шир ще открие
      пред взора на твоята бодрост победна...
      - Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
      „Бедна царкиньо, аз плача - заспи, забрави, -
                                                          заспи, забрави!“

       

       

       

      * * *

       

       

      ..........................................
      ..........................................
      Денят издига златен щит
      над увирените води. -
      Тъмите слънце победи
      и с много сълзи е отмит
      позорний спомен в морна памят...

       

      Как властно погледа примамят
      безбрежни морски ширини
      и в безметежна яснота
      потръпват волните вълни
      о, как е светло след скръбта,
      която в буря се изплака!

       

      С невинен смях сърцето чака
      дори и смътни мираж
      на бели корабни платна,
      които в синя далнина
      ще зърне влюбения паж
      и вест желана ще прошъпне...
      Царкинята в надежди тръпне!...

       

       

       

      * * *

       

       

      И ето - отново три деня в растяща тревога
      безцелно изнизваха своите болни лучи,
      и ето - отново над нея, печална и строга,
      последната нощ се надвеси...
      - Морето мълчи.
      О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
      - Морето бездушно мълчи.

       

      Умора надмогва безсилните свилни ресници,
      дим мътен пребулва изгрели за радост очи
      и смъртно встревожени вечерни птици
      пищят пред незрими завеси...
      - Морето мълчи.
      О, смърт умирителна, смърт утешителна, де си?
      - Морето бездушно мълчи.

       

       

       

      * * *

       

       

      Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
      Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
      витае трета нощ над водната пустиня
      и блудна мрачина гаси венците звездни.

       

       

       

       

       

       

       

       

       

       

       

       

      върни се | продължи

       

г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]