Димчо Дебелянов

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПОД СУРДИНКА

 

 

      ...И стало безпощадно ясно:
      жизнь прошумела и ушла.

      А. Блок

       

       

       

      * * *

       

       

      Като безумна закана
      на бог злопаметен, злорад,
      крила отпуща вечер ранна
      над моя скръбен винорад.

       

      Пристъпят мълком сенки строги
      и с тях пристъпя странно сам
      часът на черните итоги -
      на разкаяние и срам...

       

      Де мойта свежа, росна зелен,
      де грозда, в късен зной налян? -
      Ах, моят труд бе труд безценен
      и блян безплоден - моят блян!

       

      И де сега сърце да скрия,
      де сетен плам да приютя?
      - Далече тътне лиха сприя
      и дебне в мрака, дебне - Тя!...

       

       

       

      * * *

       

       

      Изминал пътя през лъките
      на Любовта и Радостта,
      незнайна власт ме в мрак покити,
      аз бродя в гибелни места.

       

      Аз тръпна в огнена замая
      като прокудена лъча,
      къде съм - диря и не зная,
      къде съм - гасна и мълча.

       

      А през запречените стволи
      из безприютни глъбини
      залутан стон за милост моли
      и в неповолен грях вини.

       

      То сякаш горко запленена,
      далече в глъхналия лес,
      звъни душата на Verlain'a:
      „dis qu'as-tu fais de ta jeunesse!“

       

       

       

      * * *

       

       

      Назад, през сънища стъмени,
      аз впивам взор неутолен -
      неутолен и блед пред мене
      въстава моя минал ден.

       

      И нечий глас през сълзи пита:
      защо меда е неизпит,
      защо е скръбна Афродита,
      а в прах покитен твоя щит?

       

      Нима затуй над теб звучаха
      тръби на свят и светъл грях
      и ти бе ту невинност плаха,
      ту лих борец, ту строг монах,

       

      та днес пред самата провала,
      да разумееш с горка жал,
      че аз в Живота съм те звала,
      а ти си сам Смъртта избрал...

       

       

       

      * * *

       

       

      Живях в заключени простори,
      в неумолима пустота
      и в мойта повест се повтори
      на някой Люне повестта.

       

      Скверниха нищи мойто знаме,
      враг - мойта девствена земя,
      а над мощта и гордостта ми
      измамна слава се надсмя.

       

      И ето, свел очи, в които
      безумна пропаст се вдълба,
      с последен жар в сърце разбито
      аз шъпна пламенна молба:

       

      Царице, спрях до твойте кули -
      прати ми в презнощ вихрен стон,
      кат бледен лист да ме отбрули
      от моя обезлистен клон.

       

       

       

      ---

       


       
       
       

      Този цикъл е отпечатан в сп. „Звено“, кн. 4-5 от IV-V.1914 г.

       

       

      итоги (рус.) - изводи, равносметка
      лиха сприя - яростна буря

       

       

       

       

       

       

      върни се | продължи

       

г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]