Никола Фурнаджиев

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ДЕТЕ

 

 

 

I

 

Небето, пълно с гръм и тишина,
над равнините пламнали се движи
и праща тежка, черна светлина
над равнини, над друмища, над хижи.

 

Събират се големите стада
вдън мрачните полета неорани,
и вятър вей, и в пустите села
гърмят черковни утринни камбани.

 

Разтваряйте се, родни долини,
разгръщайте се, равнини големи -
подземен ропот в утринта гърми,
един възторг в небето родно дреме.

 

Светкавица и гръм ще раздере
утробата огромна на небето.
Ще се роди в света едно дете
и то ще тръгне босо из полето.

 

 

II

 

Люлей се, чудна люлка на дъжда,
люлей като чеда села и ниви!
Земята е с изтръпнала снага -
земята ни със ведрина поливай!

 

Във твоя весел и безспирен бяг
бездънна, родна, вечна радост грее,
и всеки храст, и всеки роден злак,
и всяка млада птица днеска пее.

 

Люлей се, чудна люлка над света!
Когато спреш, земята ще е чиста
и ще излезе светло из дъжда
едно дете с очи като мъниста.

 

Море от бодра радост ще люлей
тогава всеки друм и всяко село;
ще наизлязат и ще викнат: - Хей,
полето чака жадно и зелено!

 

И аз тогава - верен син - ще спра,
с надежда във сърцето ще се моля;
далеч ще видя златната зора
и пред зората - два огромни вола.

 

Ще видя как пред тях едно дете
върви със поглед чист и в бяла риза,
как равнината пее и расте,
как слънцето над нея бавно слиза.

 

 

III

 

Нивята ще са жадни в оня час,
а селяните - весели и здрави,
и птица, скрита в всеки полски храст,
земята с чудна песен ще възслави.

 

Главата ми от вино натежа,
но в моя поглед мъжка сила свети
и виждам в черни нощи през дъжда
далече в равнините огньовете.

 

Не съм дошъл на този свят да спя,
аз своя кървав спомен ще надвия,
пред светлото дете смирен ще спра
и ведрина от всеки цвят ще пия.

 

А нивите ще греят в оня час,
когато вдигна поглед към полето;
накитено с листа от всеки храст,
ще ме зове с незнаен глас детето.

 

 

IV

 

Видял, че иде бързо през полетата,
излязло от дъжда едно дете,
че златната надежда във сърцето ми
днес в погледа му светъл се чете,

 

че облаците тежки са разсеяни
и небесата в млечен дим димят,
и че със ведър поглед родни селяни
земята ни засяват и орат,

 

видял, че слънце иде от долините,
ще тръгне весел, в слънцето пленен,
и каменната пепел от годините
ще грее като златен прах във мен.

 

В кръвта ми ще изгрее слънце весело,
душата ми любов ще освети
и в детските очи, над мен надвесени,
усмивка и тревога ще трепти...

 

О, вярвам, виждам, иде във полетата
със поглед чист към мен едно дете;
възторгът, който пее във сърцето ми,
за него пее в тия стихове.

 

 

V

 

Изгряват дни огромни, земни, нови,
догарят вече тъмните звезди,
аз виждам пак зелените огньове
в зелените гори и равнини.

 

В полето всеки камък ведро грее,
и с чудна свирка свири и върви
едно дете, във погледа му пее
синчецът, който в нивите цъфти.

 

Това дете, което сладко свири,
ще ме посрещне на самия път -
хей пътнико, ще викне, тука спирай,
пред тебе виж какви нивя растат!

 

Виж докъде полето се разстила
и гледай в мойте весели очи,
там пей синчецът, пей самата нива
разцъфнала земята там звучи.

 

И аз ще спра, в полето ще потъна
и няма да ме има - но тогаз
небето пак ще грее тъй бездънно
във погледа, за който пея аз.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]