Никола Фурнаджиев

поезия

Литературен клуб | българска литература | страницата на автора

 

ДЪГА

 

 

 

На Надя

 

 

Годините, които минах,
за мен оставени стоят,
тъй както миналата зима
със ветровете и снегът.

 

Аз помня всичко - не забравих
кръвта, която се проля,
опожарените дъбрави
и в мрака пустите села.

 

Но днес, аз слушам, пее друго:
аз гледам веселия град,
небето като теменуга,
смехът и вятъра на март.

 

Днес твоя поглед ме намира,
загледан в него, чист и млад,
вървя по-леко и разбирам
това, което бе назад:

 

 

I

 

Бяха дни, бяха нощи немирни,
беше смут върху нашта земя.
От небето червено извираше
непокорна и зла светлина.

 

В тия дни тежко, бърже се дишаше
и с разтворени, жадни очи
посред глухото земно затишие
слушах времето в мен да звучи.

 

Сякаш мора бе спряла в душата ми,
сякаш тъмна, безумна любов,
по-голяма от мен, от земята ни -
толкоз властен бе нейния зов.

 

И аз тръгнах - небето ми светеше,
пълно с едри, червени звезди.
Чувах смътния вик на сърцето си:
- В тая нощ ти върви и бъди!

 

 

II

 

Аз излязох сред тесен и мрачен площад,
аз поднасях тук своя живот.
Залюлян беше душния каменен град
от настръхнал и черен народ.

 

Над главата си чух знамена да плющят,
всеки взор беше мрачен и строг,
и над всичко - спокоен и тих като смърт -
сводът светеше, чист и дълбок.

 

В мен лудуваше бясна, огромна звезда,
мислех - ето ги вечните дни.
Виждах в черния, чуждия лик на града
светлина и възторг да блести.

 

А гъмжеше народът, настръхнал и сляп,
и притиснат от яки тела,
аз изчезнах, аз паднах, ненужен и слаб
в пълна с ропот и сажди мъгла.

 

Помня всичко... Когато зората зори,
беше тихо и пуста край мен...
И градът под залутани мътни лъчи
се отдръпваше сив и сломен.

 

И над мене бе бледно и мръсно небе
беше тежка, жестока печал.
Оня миг, който исках да хвана с ръце,
беше с душната нощ оглетял.

 

 

III

 

Ден ли бе, година ли премина
- аз не помня, аз не знам сега, -
аз лежах сред грозна, черна тиня,
хранех се със кал и със вода.

 

Ветровете вееха студени,
черни жаби викаха край мен,
дните бяха сиви и сломени,
сводът - нисък, мръсен и зелен.

 

Аз лежах безсилен и изстинал,
бях изгубил чудната си мощ,
и когато станах, беше синя,
непробудна, безприютна нощ.

 

 

IV

 

В тази нощ аз ясно, ясно помня:
беше тежка, черна тишина
и небето беше като броня
с загорели, кървави петна.

 

Аз вървях из улиците тъмни,
аз изгубих чудната звезда.
И когато в небесата съмна,
весел беше и щастлив града.

 

Аз вървях. Над мене беше утро,
и човека, който срещнах пръв,
ми каза: - На малкото ти кутре
свети малка капчица от кръв...

 

Той ме взе, поведе ме... Гореше
в топла нежност малката ръка,
и когато дигнах поглед - беше
над земята чиста светлина.

 

Твоя поглед беше спрял на мене,
твоя беше тази светлина.
Тя гореше в нивите зелени,
в белите и нежни дървеса.

 

 

V

 

И ето: в свода пак слънцето грей,
пак пролет в земята ни тича;
тя свежа прохлада в душите ни вей,
дърветата в бяло облича.

 

В прохладното утро, над свежия път
пак сребърни птици ми пеят,
те в белия, пресния въздух летят,
над мократа шир се люлеят.

 

В душата пак тиха тревога трепти,
кръвта ми пак нежност бунтува
и греят в мен твоите чисти очи,
с които вървя и сънувам.

 

Прохладното утро ме взема в ръце,
ти с топла любов ме прегръщаш.
Вървиме - пред нас е зелено поле,
дървета и весели къщи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]