Никола Фурнаджиев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ЗЕМЯ

 

 

 

I

 

Днес слънцето, назряло
във тежка светлина,
грей в облаците бяли,
грей в птичите крила.

 

То пламъци изпраща,
грей в блясъци света
и бавно се поклащат
безкрайните жита.

 

Пред мене се откриват
пак родните земи -
широки златни ниви,
села и равнини.

 

Бий пламъци червени
в могъщата земя
небето, наводнено
от смях и светлина.

 

 

II

 

Бий разлюляното
светло поле
като камбана
в мойто сърце.

 

Виждам безкрайната
родна земя,
мами ме тайната,
пей ми света.

 

Аз те обичам -
в твоята плът
чудни, разтичани
сили зовът.

 

 

III

 

О, ти си в тия ниви,
ти светиш в всеки клас.
Зад урви, зад могили
аз чувам твоя глас.

 

Аз чувам - ти ме викаш
години, векове.
Тоз зов отвсъде блика
и всеки ден расте.

 

Аз виждам твоя поглед,
днес пипам твойта плът
и устните ти мокри
на моите горят.

 

И падам, и потъвам
в шумящата мъгла.
Над мен е свода тъмен,
под мене е пръстта.

 

 

IV

 

Събират се години
от оня първи миг,
кога в полята сини
чух чудния ти вик.

 

И ето аз те диря,
полята ме зовът -
в тях златен се простира
широк и слънчев път.

 

Аз нямам път и къща,
ти днес ме приеми
във твойта плът могъща,
във твоите равнини.

 

Аз чувам, ти ме викаш,
днес пее твоя път,
земя, земя велика! -
О, чудна, нова смърт!

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]