Седи той във градината, вече ненужен
за тежките борби на този свят.
Над него пада здрач. И вятър южен
със младите листа му вее хлад.

Оглеждат се като във огледало
във него чувства, форми, цветове.
И детството, и младостта, и възрастта му зряла
са живи в умореното сърце.

Сега във него с нов копнеж намира
той нежност и наслада, и мечтти.
Във себе си се вслушва и разбира
следите, издълбани отпреди.

Звучи в нощта момински смях нестроен
и детски плач, и разговор висок.
А той седи на пейката спокоен,
замислен и прекрасен като бог.

Александър Геров