ВЕЧЕР
Аз се врязвам в тълпата,
както ножът се врязва в маслото,
и се движа така
между хилядите рамена.
Много мисли и бръчки
ми разрязват дълбоко челото
от излишното чувство
на несигурност, смут и вина.
Туй се случва привечер,
когато изстива земята.
И слънцето бавно
сваля своя шлем, в пурпур облян.
И сред толкова близки,
и сред толкова много познати
аз се чувствувам в живота
като камък захвърлен и сам.
Но вървя сред тълпата.
Самотата се бавно стопява.
Пак избликват във мене
воля, жажда, копнеж и живот.
Аз съм вече спокоен
и може би точно тъй трябва:
не да търсиш сам себе си,
а да търсиш човешкия род.