Кой чука неспокойно по стъклата?
Навън дими и диша влажен мрак.
И облаци разкъсани се мятат
по мътния небесен похлупак.

Ослушвам се: в деретата надоле
потоците размътени шумят.
О, туй е дълго чаканата пролет
със буйната и накипяла гръд.

Аз скачам и разбивам с гръм стъклата.
Навън е кален и пиян разкош.
Във стаята нахлува топъл вятър
и пламналата разпиляна нощ.

Аз се задъхвам в чарната й грива,
прегръщам мекия й, топъл мрак
и като младо вино ме опива
разгърдения долетял южняк.

В недрата на земята лава дреме.
Един могъщ инстинкт сега зове.
И всичко се върти в любовен шемет
без граници, без ум, без брегове.

О, тази нощ! О, тази страст безумна,
преляла от природата във мен!
Аз знам, че утре радостно ще лумне
един зелен и цъфнал слънчев ден.

Александър Геров