ПОРТРЕТ

Когато, уморен от вино и тютюнев дим,
се връщам посред нощ, клатушкайки се, вкъщи,
безшумно аз отварям стария разсъхнал скрин,
изваждам твоите портрети и ги разглеждам дълго.

Един портрет притискам до сърцето си.
Един портрет целувам с болни устни.
Като метални капки падат мойте сълзи по ръцете ти,
така прекрасно върху твоя скут отпуснати.

На този избелял портрет ти си невеста.
Ти носиш едър кок и малки ръкавици с кремав цвет.
И ето аз отново чувам твойте старинни песни,
с които сутрин ме събуждаше, когато бях дете.

А утре ти ще станеш с чорлави коси,
с набръчкано лице и глухи крясъци.
И с ужас аз ще прочета във твоите очи
на старческата немощ първите проблясъци.

О, майко, не загубвай своята сърдечност
и свойте хубави очи замислени,
които по-преди тъй дълго се заглеждаха
в неясните простори, с тайнственост наситени.

Боли ме, мамо! Не можах да те дарувам с нищо.
Но и на себе си със нищо не помогнах.
Все по-далеч остават светлите миражи,
които дълго и напразно гонихме.

Още веднъж да се завърна искам у дома,
когато залеза гори във морави нюанси
и ти седиш замислена на камъка пред пътната врата
с огреяно лице, вглъбена и прекрасна.

Безшумно ще се приближа със свити устни,
пред този твой неземен израз сълзите ми да не бликнат.
Завинаги в сърцето си ще включа това чувство,
с което зная колко си велика.