Аз накичих ревера си с бяло кокиче
и из калните улици тичам...
- Освежи мойто тъмно, пиянско лице,
дай ми малка надежда и цел!

Ние всичко отрекохме, всичко намразихме.
Ние вършихме само безобразия.
Сега в нищо не вярваме, нищо не любим.
Разрушихме живота си хубав.

А земята расте.
Реките бучат.
Бели птици от юг са на път.
И децата излизат със смях от училище,
махат чанти, приказват безгрижно.

И ний бяхме деца и мечтаехме, вярвахме
и обичахме хиляди работи.
Днес къде са очите ни, светли и сини?
Нежна пролет, прости ни, прости ни!

Нека близък човек при мен не остане,
да ме напуснат познати и чужди лица,
но да мога винаги с трепета на младостта
из шумящите локви да цапам!

1940

Александър Геров