По нея къщите над клони са надвесени.
Към слънцето тя стръмно се изправя.
Трева расте в трамвайните, ръждясалите релси.
Ухаят кестени край малки ресторанти.

В градината сред чуждите растения
децата в пясъчни играчки са увлечени.
Като замръзнала, години вече в мене,
стои една картина в ранна вечер.

Ти беше там! До мен ти вървеше -
с походка плавна, със коси-камбани;
нослето вирнато, очите ти премрежени
и в тях горящите прибулени сияния.

Тогава в дългите ръце на булеварда
запалиха се електрическите стълбове -
гореха сякаш сватбени свещи.
С крила изпляскаха два сиви гълъба.
И есенния вятър ти уши
от паднали листа
венчало с дълъг, златен шлейф.

Във всекидневна работа стопяват се годините.
Туптящите стени на вените полека се втвърдяват.
Кръжат се бръчките покрай очите ми.
И дългите екскурзии ме вече изморяват.

Ти се омъжи. Някой път в трамвая
те виждам как ме глудаш любопитно
и равнодушен, все се мъча да позная
дали цъфти на устните ти милата усмивка.

Дълбоко в мойто непресъхващо сърце
се сбира пепелта на всичко изживяно.
Сега възторзите не са като море,
а и не ме болят тъй страшно вече раните.

Но случи ли се пак оттам да мина,
по тази улица, о, сякаш омагьосана,
отново оживяват и болят годините,
отново твоите коси лицето ми докосват.

И ти вървиш пак, нежна и прекрасна,
до осемнадесетгодишното момче,
което в бурите успя да си запази
наивното мечтателно сърце.

1937

Александър Геров