На Константин Пунев

На къщите вратите се разтвориха
и улицата мигом опустя.
Боботещите сенки на тревогата
разкъсаха небето и нощта.

Сирените! И тъпите гърмежи!
Пожарите горят и съскат там.
В задушните мазета и скривалища
се блъскат хиляди сърца.

Но нека ние да стоим на входа!
Аз искам всеки миг да виждам Витоша,
гърмящия простор, под който спят селата,
и стресната, ослушва се родината.

Да бъдем с нея в тази страшна нощ,
по-близо до звездите и до въздуха!
Аз знам едно по-сигурно скривалище,
най-верното скривалище - земята.

И да умрем, ще слушаме след време
как нивите над нас шумят спокойно,
как пеят чучулиги и девойки
и селяни прекосват равнините
с отсечената стъпка на победата.

1941

 

Александър Геров