С лице от странен блясък озарено
ти в своите очи ме потопи.
Докосна се ръката ти до мене
и камъка в сърцето ми стопи.

По моите черти тъй уморени
отново мина малко светлина.
И се събра безкрайната вселена
в спокойните контури на деня.

И дълго аз те носих във сърцето си.
Под клепките ми нощем спеше ти.
В зори се вслушвах как тупти сърцето ми
и скачах от кревата с весел вик.

А после избледняха наште думи,
изстинаха горящите уста.
И угаси се чудното безумие
в разкритата лъжа на любовта.

Сега отново здания и улици
ще се въртят в безсънните нощи.
Ще се въртят пред мене пак учудени
зелени, сини, шарени очи.

Така от скок на скок, в самоизмама,
срещу смъртта отиват мойте дни...
Въртете се, студени черни здания!...
И ти, земя, глупешки се върти!

 
 
 

Александър Геров