САМ

Когато потъмняваше небето,
приведен той във къщи се прибра.
Огромна рана зееше в сърцето му,
но никой тази болка не разбра.

Едва прекрачил в стаята, заплака -
на голите дъски се строполи.
И черни засияха в полумрака
обилните му бликащи сълзи.

Скимтеше той в неудържима мъка,
със нокти дращеше във свой вой
и хъхреха като че ли на смъртник
гърдите му в вечерния покой.

За хилядите страдащи, които
не можеше сега да утеши;
за неспокойните сърца, разбити
от порив силен, но непостижим;

за светлите очи, в любов прехласнати,
които нявга чисти бе видял,
и за смъртта - владетелка на хаоса -
той диво и безпомощно рида...

Към полунощ, припаднал до стената,
със бледа като месеца глава,
той чу как бесно блъска във стъклата
любимата му котка.
                                 И едва
се приповдигна. Бързо й отвори.
Във трескавите си ръце я взе.
И с нежен укор щом й заговори,
спокойствие душата му обзе.

1937