Иван Пейчев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ

 

 

На Никола Мавродинов

 

Ти често в есенните бегли дни
стоеше тук на камъка, изгладен
от време и вълни,
и твоя поглед чезнеше във хоризонта.
Безсилно слънце милваше ръката ти
със белези и хълмчета корави от веслата,
с тъмнеещи реки от бавна кръв.
Зовеше твоя залив, очертан
с гори от бронза стар,
но ти стоеше неподвижен, слян със камъка,
а твоя поглед чезнеше все там във хоризонта.
Приспало кораби и ладии,
огладило най-тънките си гънки,
морето идваше при теб.
То чуваше как бие тъй полека,
съвсем полека твоето сърце
и ти говореше, угрижено снишило глас.
Над вас лениви гларуси
пронизваха простора ведър,
а ти се разговаряше с морето.
Във дългата беседа
изплуваше голям самотен кит,
над мачтите притихваха пасати
и жълти тигри дебнеха в тръстиките
край мрачните тропически реки.
С метална неподвижност се изрязваха
високи палми в зноя,
гасяха бури пламъка спокоен на южните звезди,
в безумна лунност тънеха лагуни,
колибри светеха -
и трепкаха с хриле върху палубата
сребристи влажни риби.
О, твоя кораб беше тъй далече!
О, тъй далеч бе твоя кораб, влюбен във безкрайността!
И странните названия
Баб-Ел-Мандеб, Валпарайзо, Гваделупа
звучеха като заклинания,
в които се откриваше света
без разстояния, без граници!

Как продължителен бе този разговор с морето,
като далечно плаване,
като завръщане в далечното отечество.

Когато потъмнееха скалите
и влажни сенки спираха на кея,
с далечността във себе си -
ти тръгваше, взел сбогом от морето.

Морето те обичаше, но ти -
ти повече обичаше морето
и твойте стъпки нивга не отвеждаха
отвъд дълбоко синята черта,
навеки свързала сърцето ти със хоризонта.

Крайбрежната позлата се топи.
Ноща е близко.
Ниско над водата
денят се мярва за последен път
с безжизнената чиста бледнина
на близката си смърт.
Трепти денят на чайките с крилата
всред есенния безпощаден мрак
и ти, моряк, не ще се върнеш вече.
Последния попътен вятър вее
и в залива небето се издува
като огромно корабно платно,
над твоя камък стръмно се люлее
последната, най-тъмната вълна,
и ти ведно със нея ще отплуваш
в посоките на безпределността.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 14. юли 2002 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]