Иван Пейчев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ИЗГНАНИЕ

 

 

На Костас

 

Ти не отплува по море, не взе
вино, маслини, риба и лимони.
И не измоли с кръв от бял козел
попътен вятър, мир и благосклонност.
Ти, сине на морето, прекоси
с войнишките си скъсани обуща
долините и всеки див масив
на своята гореща бедна суша.
Ти, сине на морето, опозна
скали и пепел, ветрове и глина,
опушените гилзи бяха знак
в посоките, които ти премина.
И по-далеч, все по-далеч, далеч
остават и морето, и простора му
и се смалява южното небе
като далечното платно на кораб.
И ти стоиш последен караул,
последен пост в последните окопи,
сам срещу оня варварин, нахлул
да осквернява древния Акропол.
И вече няма пътища зад теб,
и вече няма пачки в пистолета,
и вече няма дом, жена, дете.
И само пада мрак във дефилето...
И само шум на орлови крила,
и само кръв тече от твойте рани,
и само през планинските била
родината отива във изгнание.

 

Сега под други, чужди планини,
под други небеса са твойте крачки
и северните есенни слани
светлеят на косите ти във здрача.
И днес, когато тъпчат чужденци
на Партенона мрамора прохладен,
върви със теб под лаврови венци
прокудената слънчева Елада.
И тя е твоя с топлите ръце,
с надеждата, с гнева, със песента,
със древните си камъни.
И ти я носиш и притискаш като знаме
до своето обляно в кръв сърце.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 14. юли 2002 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]