Иван Пейчев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

НА ПЪТ

 

 

Излиза вятър и от хълма
ти слизаш с него, а пред вас
шуми в студеното безмълвие
и съхне жълтата трева.
По цялото небе разлян е
чер мрак и тегне върху теб
окървавеното мълчание
на този залез без небе.
Къде ще спреш, къде под вятъра
сърцето си ще подслониш?
Вървиш и знаеш, че те чака
тъга всред четири стени.
Вървиш, а вече във Несебър
прозорците горят, но там
измежду тях един те дебне
с дълбоката си тъмнина.
И ти не ще се върнеш. Няма.
И този вятър ще завей
със пясък стъпките, и само
остава есенния кей
и кораба. Ти тръгваш днеска,
а чайките ще викат тук
и ще покрий викът им трескав
прибоя с равния си звук.
И може би нощта безсънна
ни с миг не ще се удължи,
не ще тъжат очите тъмни
ни миг за тебе може би.
И тъй е по-добре. Излишна е
скръбта на този хубав бряг. . .
И утре в синьото затишие
рибарите ще пеят пак.
Но в притъмнялото пристанище,
в града спокойно свечерен
една частица ще остане
поне от твоето сърце.
И кораба с товар от спомени
ще отпътува с вечерта
и ще се скрий на хоризонта
отвъд - зад синята черта.

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 14. юли 2002 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]