Иван Пейчев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

СЛЕДИ

 

 

От малки и големи стъпки дири
остават върху пясъка златист
и в жълтите, горещи дюни спират
големите и малките следи.
Стоим един до друг и не говорим,
пустей далече каменния кей.
Един самотен облак - златен кораб,
закотвен в хоризонта се люлей.
Гори брега, от залеза пронизан,
гори небето, въздуха гори
и чайките горят, и бавно слизат
с крила пламтящи в сините води.
Повява бризът лек и аз не зная
дали сега навеки между нас
посоки на раздялата чертаеш
с обувки бели в пясъка шумящ.
Пред нас морето в тъмни очертания
с призивен звук посреща тази нощ
и призивът му в нашето мълчание
звучи с такава страстна дива мощ,
че ти с усмивка ставаш. Бризът милва
лицето ти, а моята ръка
от рамото ти пада тъй безсилна -
сама от рамото ти пада тя.
И вече няма думи. С глас провлечен
говори необятното море
и падат върху дюните разсечени
безмълвните ни сенки. Знам - без ред
и без посока дълго ще замира
шумът на стъпки в пясъка златист,
но в мрака черен няма да прозират,
не ще личат обратните следи.

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 14. юли 2002 г.
г1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]