Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

БОРБА

 

 

         Стария рогач се вцепени на мястото си. – Кой бе този сур елен, що се е промъкнал под неговата стряха и подмамил сърната му! – Скитник, залутан по гурбет, или дърлив несретник, пощурял по слава и борба?... Гледа стария рогач и очи не може да повярва. – Сврени под тъмния шатър на дъбът и двамата са се захласнали в предутринна омая. Еленът, привел глава над сърната, тя премрежила очи, сякаш упоена от дъхът му.
         Ни птичка, ни шепот да смути техния блян. Дървесата, унесени в призорни сънища, дремят мълчаливо и дори трепетликата едвам помахва грани като съсухрена вещица, що и насън вещай световните прилуки.
         Рогача тупна с крак, вирна горда шия и изпъчи гърди срещу странника, дошел да се глуми над горската му чест. И двамата лихом скочиха на крака. Сърната наведе глава и не може да погледне рогача в очи. Но сурият елен се изстъпи насреща му и те се смериха кръвнишки. Пръхна ноздри рогача. – Посочи вити чаталести рога волния странник – и той има сили да остои своята любов...
         Като горди юнаци, що само борба чакат да реши юнашката им буна, пристъпиха един към друг те и тръгнаха да излязат из букака, долу на мечия пчелин да разделят мегдан. Подир тях тръгна мълчаливо и сърната, привела грешна глава... Поклати натегнала за отмъщение глава стария рогач – вирна рога странника лих. В таз гора рогача вдигна като курбан на рога сам еднъж пак такъвзи вироглавец – незван-неканен, примъкнал се на водопой до стадото му да задява сърните. И тогава пак се начена борба на живот и на смърт, докато чужденеца се тръшна мъртъв в краката му. Орли разръфаха меса му, а горска самовила вдигна белия му костник от главата и между рогата му, като на лира, курдиса прокобни струни да пее по тях човешки орисии... Сурия елен бе по-жилав от дряна и по-лих от вятъра – сама ловджийска стрела е надбягвал и откогато го е майка тръчнала, не е остало дол и бърдо да го не преброди...
         Дойде час да изпитат и двамата сили.
         Из хралупи се спотайват още диви пчели. Далече през утринната дрезгавина наднича белоснежен връх и се огледва в застоялите води на локвата, четинясала от тънка островърха трева.
         Рогачите се разстъпиха един срещу друг, а отгоре на ронливия бряг се изправи и проточи дълга шия сърната. Изведнъж чевръсто се мярнаха през тревата тънки крака и се кръстосаха един с друг рога. Помери насам едина, другия се отдръпна нататък и пак се удариха чела, изпращяха чепати рога. Стария напъва с всички сили, младият не стъписва. Стария наведе глава да вдигне предницата му, младия замахна на стария към хълбоците. Но стария се изви, отблъсна го и ярка кръв обагри гърдите му. Разстъпиха се мигом борците, премериха се с очи и пак стръвно се хвърлиха един на друг. Рогача пръхти цял запенен, еленът, облян в кърви, едвам процежда през стиснати зъби несдържан рев... А под тях ляга затъпкана тревата. Дето стъпят копита, земята се изръща. Над бистрите води на локвата лихом се мерне-изчезне сянката им.
         Зора замрежи небото, бързо преброди утринника из листния заслон на дървесата и те сепнато заромоляха. Борбата кипи. Странника криви насам-нататък рога, иска да залъже рогача и току наведнъж се отдръпне, та той щу не пооре с глава под него. Но стария, предугадил измамата, спрепне предни крака и отблъсне рогата му, замахнати пак към неговите хълбоци.
         Гледа притаила дъх, сърната как се кършат яки шии, как в яростта си младия елен посяга да вдигне на рога рогача й, с когото тя толкози години вече среща и цветна пролет, и мъглите на есента... Чупят се предни крака, излеком се извиват тънки задници, а алената кръв на сурия елен вече блести, смесена с бисерните капки на росата. – Нека... Сърната не жали странника, макар че с него под един клон на дъбът се е унасяла в предутринния шепот на гората.
         Но ето наведе се мигом странника, стария рогач изплесна рога и не сети кога увисна долнята му устна окървавена. – Сви се от болка сърцето на сърната. – Разстъпиха се повтором вразите, срещнаха налени с кръв очи и с все сила се хвърлиха в последен бой... И както срещнаха рога, сурият елен дебом се изви, отплесна се и с един замах заби рога в слабините на стария. Смъртен стон едва се откърти от гърдите му и замря на прехапания му език. Той грохна изтърбушен и потъна в кървите си.
         Сурият елен вирна окървавени рога и изгледа тръшнатия до побледнелите води на локвата рогач, хълбоците му още изтежко поемат. Цяла разтреперана, сърната приближи стария си другар, приведе се над него и заблиза димящата му рана. Сякаш я досетил, той повдигна натежала глава, погледна я и пак се отпусна и избърна замъглевени очи.
         Отдръпна се странника, изгледа и сърната – и с обагрена от кърви предница, по която блеснаха първите утринни зори, пак подйе нататък път по нови волности, прилуки и борби.
         Нейде във ведрите гори изсвири дивия кос.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна идилия | съдържание | следваща идилия

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]