Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ОРИСНИЦИ

 

 

           Едвам на чукаря тинтявата приведе стрък да разсмива свенлива момина сълза, а зад трънката кукуряка подмигна на сгушена теменужка и върлия присмехулко месец подаде рог. Цяло горско присое плахо се смърлуши, докле не излезе от пещера стара вещица да прочете през басма дните му. Тогава доде ред и за него, за превалия късмет месечко, и той пребледня, стъписа се, като че го налетя да се повърне, отдето е дошел. Взеха преднина звездите - срамежливи, спогледат, усмихнат се като току що промомени девойки. Докато блещукат, трептят, виж - премигнали, - полетят чак вдън- земя провалени. Кръсти се, като ги зарне тогази и овчар, и друмник из друма, защото видиш ли да се откъсва звезда - някоя грешна душа отива на онзи свят.
          Най-добре вещаят и прокобяват орисниците по тях, по звездите. Те беряха китки тази вечер татък въз тилилейско горье, каго една посочи с костелив пръст: на край небото трепна нова звездица - родил се е отрок. Тозчас се емнаха три орисници да дирят люлката му - всяка да го полюшне и ориса. Превалиха падините, хукнаха по реката надолу, там сред ведри клисури се свива селото. Как е всичко задрямало околовръст! Горе на хълма, в сенчестия сумрак на сливака, угледна къщичка се белей и дим като бял стълб се вие из комина. Род е подновен днес и беловласия свекър е заклал курбан на свои и роднини. Вред къщи виси опъната цедилка, а в нея първина момчана рожба, първи сън заспала.
          - Дай му, боже - спря се запъхтяна над люлката орисница, - ум и сръки. Дай му ширина в душата, цял свят в нея да вмести. И небо, и земя от край до край с ум да обходи.
          - Дай му - пресече втората, - дай му крепки крила на духа: в миналото да се връща, в бъдещето да прехвръква - над всичко възмогнат да влада и реди...
          - Нека! - прекъсна трета припряно. - Но едно сал да не може: вън от себе да излезе. В кожата се да се пражи. И на небото да сеща пак земята. Кожата му дори да загние, пропука и се покрие в струпье, в нея да си остане пак и пак ветрове да гони.
          Сякаш досетил насън, отрока се сепна, разплака. Стара баба се отдели от трапезата, прекръсти го и пак се повърна при гостите да приказва своите разправи. А орисниците вече хукнаха през коминя и отново полетяха през ясната нощ.
          Под сребърното було на месеца се мъдрят дървесата около кощи. Но ей ветрец полъхна от реката и ниско приведе листа прясната малина, отвъд през сплетени храстье се лъсна златна ябълка - и безмълвно се спотаиха пак, и задрямаха.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

съдържание | следваща идилия

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]