Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ОТ ПРОЗОРЕЦА

 

 

         I

 

         От рано овчари докараха от мандри стадата, от рано зареяни по вън кираджии се прибраха в село. Бъден празник ще срещат и сиромаси, и богати. Де Рале други път по туй време ще се свърти дома! Да се сети и свещи да донесе, и салтамарка да отърси – утре с първи богомолци да се кани на черква да рани... Цял ден ще обикаля с дружина от кръчма в кръчма из село; като се постъмни, ще ги помъкне към кладенеца, де кумудни девойки се стичат за вода. Що китки е от чела им дръпнал... Коя не е задирял, коя не е лъгал? И досега като го срещнат млади булки, ником навождат очи и лица им божур руменеят. А като гледат Рале какъв прибран къщовник стана, кривят уста, цъкат по прагища баби: иди се надей и този развейпрах да влезе в пътя...
         – Кой каквото ще да вика. Всеки знае своето... не иска да дири никого Рале. Остави вощениците в иконостаса, закачи на клечката салтамарка и се доближи да отвори прозореца, че в одаята беше се запушило от дим. Облегна се на лакти и надвеси навън.
         Дворища и покриви засипал сняг до комини чак, лека синкава мъгла прибулила снега, а в мъглата едва-едва се долавя как се разгръща и стели вечерната тъма. Гъст чер дим се вие от всеки комин, татък през побелелите, сякаш разцъфтели дървеса, се счува топор на дръвник, по-отсам някой притваря врати и бърза да се прибере в къщи.
         Едни нехайници млади, вчерашна Ралева вярна дружина, само не свърта при свои. Застегнали пояси до мишци, опнали високи ботуши, подкачат се и се смеят – същите пак, сякаш току-що ги е оставил.
         Рале чакаше да го закачат, а вместо закачка някой подпусна шега и всички пръхнаха да се смеят. Той разбра, на него се присмиват те, на неговата домовитост и дето е присмирял... И, гледай, ги, отминаха, един не вдигна очи да го погледне...
         – Като че до вчера не ги водеше той, сега подели глава и над него – пред него ще показват воля и нехайство... Подсмихна се в себе си Рале и загледа пак из прозореца клюмналите под снега дълги страхи.
         Колко години наред кара той из тоя път и откога не е погледвал от топла одая през свой прозорец селото нататък! – От дете, хе-е, едвам-едвам си припомня той, вечер как с пръстчето си триеше копринените шевици на скрежа по джама, да гледа навън...

 

 

         ІІ

 

         Тъкмо беше подрасъл млад момък, като повтори майка му да се омъжи. Тя слезе отвъд, в Румъня, той не рачи да отиде на прехрана у пастрока си – да си туря господар самичък. Остана. Ако не бе се намерил дядо му да го прибере, кой го знай де щеше да се дява... Но макар Рале да му ядеше хляба, той си караше своята и колкото да викаше и да го хокаше стареца, пак дохак не можеше да му доде. – На някоя мома на вратите една нощ момък обесил куче – на другата нощ Рале с дружината си вдигнали момъка и на същите врата го вързали надолу с главата, без малко щели да го утрепят... Друг път селския писар дошел с кехаите да развали една седянка – Рале извил на писаря ръцете пред кехаите, вързал го и им го дал да си го водят... Така умря дядо му, той нито присмиря, ни се научи да седне с всички заедно на софрата. Щом пое работите в къщи свако му – той с време още го погледваше накриво, – и даде път на Раля. На него не остана друго: – от баща му имаше една порутена къща сви се там в долнята одая и оттогава никой не го знаеше какво прави самичък. Понякога лете го виждаха сам да си пере ризата в реката, понякога поискваше игла от кръстница си да се закърпи, а най-често се навърташе около кръчмата срещу черкова и помагаше на бакалина.
         На несгоди и сиротност още немареше той и никаква неволя нито можа да смръкне ведрите му големи очи, ни от устни му да пропъди веселия гласен смях. Затова момците го обичаха и било по седенки, било празник, докато всички се не сберат около него, той да ги поведе, не тръгват наникъде.

 

 

         ІІІ

 

         По-лани срещу Никулден събра дружината си пак Рале, изведе я от кръчмата и като я помъкна из село – шеги, подмятания, лудини, – нищо не оставиха на мира до тъмна вечеря.
         Смрачи се. През деня беше полъхвал топъл вятър и с нощта заваляха едри парцали сняг. Първом снега се топеше, после взеха да побеляват покривите на къщя и плевници, тъмна влажна нощ се смъкна над селото, дружината вече не се виждаха един други. Този насам, онзи нататък – един по един, – разнищиха се; Рале остана пак самичък. Други път повръщаше се на кръчмата да се посгрее и навечеря, сега бакалина от рано затвори и се прибра и той никулденския рибник да яде. Да се върне дома, няма клечка дърва. Че няма и хляб... Хвана покрай този плет Рале, кривна към онзи завой, всеки си намерил мястото и седнал между своите – само той един цапа из локвите и меси калта с продраните си цървули. Я на какво е заприличал – бродник... същи бродник... Подире му, ако тръгне някой куче да се полута с него из снега, сподири го донякъде и пак се отбие настрана да си търси вратника – оставя го и то. – Сега да го срещне човек – както са му засипани и вежди, и мъха по лицето от сняг, – би се уплашил от него...
         Объхтан, мокър и гладен, най-подир Рале се изстъпи сред село и тъй безсмислено му се видя и смеха му, и момците, и всичко наоколо. За какво ли досега е тъпкал грешната земя толкози години – само да хитрува, да приказва приказки нахалост и смях за другите да прави... И току нечаяно в потъмнения му ум взеха да се нижат глъчките на дяда му – че човек няма да стане, че две на едно няма да събере... Отде-накъде тъкмо пък сега за тях спомни? Едва да се отърве от одумките на стареца, току бръмнаха в ушите му други – и по-сърдити, и по-грозни, на свака му, когато го пъдеше от къщи. И всички укори и присмивки на людските – от които не е искал да знае до днес, изведнъж като да ги сети и сам се сепна от тях...
         Клюмна глава Рале, обърна се насам-нататък, дойде му жив да се оплаче, само захапа долня устна той и сълзи му не овлажниха очите.
         След това като че се пречупи нещо у Раля. Ни му даваше сърце да се наддумва и да хитрува пред старите на кръчмата, нито пък да се шегува с момците по кладенци и хора. По-напред да дойде момък при него най-съкровена болка да му ввери, той ще го изпсува и ще обърне на смях. Сега сякаш някой го прекръсти: слушаше всекиго, кимаше му с добрите си очи, а понякога ще зашлеви момъка ласкаво по врата и без да каже нещо, току протегне ръце, въздъхне и горчива усмивка се разлее по устните му.
         – Пък що ти е бе, Рале? – извръщаха се другарите му към него.
         Той или не отвръщаше, или махне с ръка и отбие приказка на друга страна.

 

 

         ІV

 

         Скоро за всички стана ясно, не е вече онзи Рале с открито сърце: таи той нещо в себе си и не иска никому да се изкаже. След някой време стана още по-скрит и мълчалив. Отвори уста да рече уж нещо, а само подпитва, и думите си сякаш с конец ги мери – да не би да изтърве една повече, да се хване някак. Спре ли се пък някой да се сприкаже с него – който и да бил, – Рале така ще изкриви око да го изгледа, като че с поглед да го изпитва: – Кому ги продаваш ти тези?... Кого ще подиграваш?... Напусто един от момците се мъчеха да го разговорят, други се умилкваха около него – той си беше сложил своята за всекиго в ума и никому вяра не даде.
         Вчерашен ли е той или чак толкоз глупав го смятат тези момчетии... Да се не преструват, Рале знае и бащите им, и майките им, цяло село го е взело на присмех и подигравка. Пък и как инак ще го гледат и какво ще хортуват по къщите за него: – несретен само се лута насам-нататък и все много знае, а то пази боже! Ето връстниците му по три-четири деца имат, тези, що настигнаха подире им, и те се наредиха, трета дружина повежда той – стар батю е на всички и – ще върви с тях моми да задиря! Рале не е сляп да не вижда, че не може да се отпусне както тряба пред тия, а също и те се срамят и някак свиват пред него, ами ввират се и се умилкват наоколо му само да откопчат някоя дума, подире зад гърба му да има какво да разправят и с кого да се смеят...
         И колкото той премисляше това, толкова убеждаваше себе си, че другояче не може и да бъде. Понякога се сеща съвсем отпаднал, победен от всички, понякога пък свие гневно пестници, скръцне със зъби: чакай... ще им дам една, да ме познаят... Само и сам той не знае какво ще стори да си изпълни заканата. Ту му минава през ум да отиде да открадне най-богатата дъщеря в село, дето е една на майка и наоколо й всички момци се увъртат – ту пък го помами друга мисъл, да тръгне по имане: из клисурските пещерни девет катъри злато има заровено. И макар да вижда много добре, ни от едното, ни от другото ще излезе нещо, вечер като се прибира от кръчмата или докато заспи, някак сам си дава воля и се отпуща да си бленува. Повече го теглеше имането. От дяда си той е слушал още за него, пък и не един селянин в полунощи срещу Благовец е виждал сам-там по върхове из клисурата да играй огън.

 

 

         V

 

         Нали опак всички му работи са вървели, вместо да поръча на ковача железен шиш да тръгне по пещери да дупчи и опитва – така уж си беше скроил в ума, – кой знай как се обърна, та Рале отиде сам да заравя имане.
         Освен къщата от баща му останаха и две ниви, дето ги работеше дядо му, докато беше жив. Откогато се отдели самичък, той нямаше как да ги оре и засява, затова ги остави ливади; ката година по Гергьовден продаваше сеното на някого да го покоси.
         Както и лани след отпус на черкова, селяните вкупом навлязоха в кръчмата и от първа дума още някои захванаха да го подкачат за ливадите. Този път той каза таквази цена, та купувачите опулиха очи: помислиха – подиграва се с тях. Вмесиха се и други в пазарлъка, взеха да го придумват, да го коткат – той като невъзсядан кон, стои на свойта и не оставя никого да се доближи до него. А ливадите му бяха наистина избуяли, тучни, пък както тази година сеното се вдигна, мамеше комахай всекиго. Най-подир един му напълни цената, начете му още там парите. Когато той подложи едната си кривач под лавицата, а с другата захвана да бута среброто, всички селяни, що бяха в кръчмата, спряха разговори и чакаха да развърти широката си ръка Рале, както той си знай.
         Миналата година на същия този ден, като продаде пак сеното, закупи кръчмата, доведе зурлите от село, цял ден ги пои и весели, вечерта двайсет свещи налепи по лавици и прозорци – докато не прахоса туй, що беше взел, ни сам миряса, ни другите остави на мира.
         Без да мари на ожиданията им, сега той си прибра парите, извади от пояс кърпа и взе да ги завързва в нея.
         – Е, Рале – рече да си направи устата някой от къта, като подмигна и на другите, – толкози пари ти начетоха на ръката, тъй току без черпня ли ще оставиш да мине?
         На всички устата бяха се напълнили със слюнка, зяпаха го право в очи.
         – Да имате да вземате! – промърмори той и запъхна възела с парите в пояса си, без да ги погледне.
         – А-а, не е ред! – подхвана важно като кмет от другата страна втори. – Не е ред, ти казвам, и не ти прилича.
         – Ами – насърчи се и трети да рече – пари за какво са, като няма да си изкарам кефа с тях... Чева не ще ги правя калдъръм...
         – Бе, вие, като намерихте, хамен че се забравихте! – извърна се Рале, та всички до един се слисаха от приказката му. – От баща ви ли съм останал аз, да ви сбирам и да ви поя ката Гергьовден! Като ви се иска веселба, що не си развърже някой от вас кесията, ами все на мене, сиромах, налитате? Утре да умра, няма да имам за попа да ме опей и гроб да ми изкопаят! Ще ме хвърлите таме на кръстопътя, кучетата да ме ядат!...
         – Е-е, чак такваз като е била – остави я... Хайде – вдигна ръка и сключи разговора най-стария.
         Селяните гледаха Раля и очите си като че не вярват.
         Вечерта, като се прибра в къщи, той полека, сякаш се боеше да го не чуе някой, отмести одърчето си и тъкмо в къта, дето подтисва едина крак, закопа възела с парите. После пак бутна одърчето на мястото му и се тръшна върху него.
         Едва да склопи очи, някой като че го подсети: ами ако додат да го обират, нали най-напред върху него ще налетят и одърчето му ще разнебитят?... Всеки знай – в една къща всичко се крие в къта. Не, не става! По-добре на друго място. В огнището! Кому може да му доде на ум, че под огън пари ще стоят?
         Кой знай защо, туй хрумване: да си зарови парите в огнището, му много хареса. През коминя прогледваше една бледава светлина от луната – Рале поотрина пепелта настрана, изкопа с ножче насред дупка, зарина имането си, после със стомната поля над него кръстом вода, притъпка го с крак и го засипа с пепелта отгоре.
         – Не му тряба ни заклеване, ни нищо! С не зная какво разковно да додат, тука не могат го намери. – Той се повърна и отново си прилегна. – Аслъ, в огнището, викаха старите, на една доброчестна къща змията се гнезди. Там като о стожер се върже всичко – и на имането мястото му е там... – като че доубеди себе си Рале – отпусна се и заспа.

 

 

         VІ

 

         С пролетта започна и полската работа. Както никоя друга година, Рале не остана нито един ден парапет. Нивя ли да плеви, кукуруз ли да прекопава или на коситба – където го повикат, тичаше. Всяко нещо му идеше отръки, за каквото се хване, работи за трима.
         Към изход на Петрови пости, сенокоса навред не се е привършил, току-що захваща жетвата. След залез слънце вечерната зара дълго още се руменей зад леката дантела бели облаци, минават час и два и все се не стъмнява. Отсам-оттатък пътищата из полето се зеленеят, обвити от повет, бурени и трънаци, белите комахай еднакви цветове на бъзът и на равнеца са опрашени и завенали, между тях се мяркат жълтеникав млекоча и подрумчето – тъй зле прякоросано лай-лайкучка – с изсъхнали и повечето улетели наоколо бели листица. Змейската хурка със своите жълти като кукурузени зърна цветове е избуяла вече до пояс; над нея е надхвърлила бой лугачката – с шест-седем колепа на стъблото и във фунийката ни на едно не се задържа вода. И по шипъка са улетели всички цветове и шипките все още не са се зачервили. Навред детелината е прецъфтяла, цветовете й са изсъхнали и придават на непокосените ливади една тъмна ръждива основа, над която, като лека мъгла, се жълтей енювчето. На места, дето има повече кантарония и глухарчето не е прецъфтяло, тая мъгла се сгъстява и комахай нищо друго се не забелязва, на места пък, дето жълтите цветя не са струпани, се пъстрят синята метличина и винения камиляк, кървавите цветове на мака и сивото звънче. Из по-рано покосените ливади се вдигат само мъхови бели топки на прецъфтялото глухарче и от всяка страна пръпкат хиляди скакалци, като че играят на прескачаница.
         Над клисурите се изправи ранила вечерница. Далеко негде в полето се показа Рале, повел тумба момичета, всяка със сърп и паламарка в ръка. Той завързал врат с дълъг червен пош, жетварките смъкнали бели тулпани и кръстосали краищата им над гърди. Лицата им, морни и обгорели от слънцето, приличат на печени ябълки. Пресен ветрец полъхва от клисурите, от назрели пожълтели ниви се носи наситен хлебен мирис, примесен от мириса на мащерка и зелени треви. Коя боса, коя по чехли на прябош, те вървят по прашния друм, закачат се една друга, подпущат си приказки и като пръхнат всички в един глас, спират се сред пътя.
         Рале върви отстрана, изрядко се усмихва на шегите им, само ги подканя да се не бавят, че чак долу в полето са ходили да женат, а селото къде е по пригори нататък.
         Някъде в бъзака промъждука светулка, две момичета с крясък и смях се хвърлиха и заприсягаха една през друга да я ловят. Едната я хвана и пак я изтърва, другата замахна с ръка, подскочи и я прихвана отново. Тази жетварка имаше къдрави бухкави коси – тя вдигна светулката и я запъхна в къдрите си, насред, тъкмо дето се разплитат косите й. Момичетата извърнаха глави. Тя забележи и друга светулка и се погна и по нея. Сам.там по прашните буренаци край пътя замъждукаха още и жетварките, като че невиждали светулки, се пръснаха да ги ловят. Мушиците не се задържат в косите на другите, те ги задаваха на жетварката с къдравите коси, някои, да се не бавят, запъхват й ги направо в къдриците. Накичиха я и сякаш орляк врабци се разчуруликаха около нея: всички пляскат с ръце, смеят се и викат една през друга:
         – Кипро, да се видиш!
         Кипра като че се бои да не орони накитите си, полека излезе напред да достигне Раля и го запита със сдържан дяволит глас:
         – Какво ще кажеш, бай Рале – я ме виж! Хубава ли съм?
         Ако неговото сърце не бе сключено за волности и радост да се спреше в този летен сумрак, изпълнен с тихото безбрежно румолене на златокласи ниви, и погледнеше жетварката, той би видял самата онази неродена мома, за която царски синове през девет земи в десета губят ума. Тъй кротко, свенливо светулките проблясват в тъмните й къдрици със свойта яснозеленикава светлинка... Това не са светулки – същински смарагди на някоя невидима корона.
         Занесен бог знае къде, Рале бе оставил назад жетварките и съвсем не забелязваше тяхната забава, та едва подигна очи към Кипра и смотолеви само:
         – Хубава си... Мома, хе-е, като кратунка...
         Цялата тумба момичета пръхна така с глас да се смее, че той както бе поел пътя си, спря се пак, извърна очи и взе да си премисля думите.
         – Всички сте хубави... – смънка Рале отново, като че искаше да се оправи.
         Жетварките се кирнаха и запревиваха още повече.
         – Като кратунка... баба също тъй вика!
         – Като кратунка... – подйе задъхана и втора: – как не намери друга дума да рече...
         Рале поизкриви малко зачудено уста: досега той не бе чувал на негова приказка мома да се присмее.
         – Мари, той съвсем... – викна и Кипра. – Съвсем го няма вече... Пък и ний уж с момък сме тръгнали...
         – Е, тъй да бъде... – додаде като че нехайно Рале и закрачи отстрана, само веждите му се сключиха, ноздрите взеха да сумтят и недоволно той повтори няколко пъти в ума си: – Сега и за вас приказките си ще захвана да отбирам, нали...
         Някоя още пошепна на другарка, в темнотата, отподир други мълчаливо се изкискаха, трета се опита да заприкаже Раля и току-що притихнаха и забързаха по възлазите нагоре всички, далеко нататък зад заспали вършини, като презнощен блян, бавно изпъпла закъснялата месечина.
         Сякаш по даден знак жетварките се спряха, извърнаха глави и изведнъж от уста в уста невнятно се понесе:
         – Е-е-е-е.
         И пак притихна.
         – Ех, какво се лапнахте сега? – измърмори Рале, без да вдига глава.
         Момите, загледани в продънената от месеца далнина, и не го слушаха. Месеца се подйе през един тънък теменужен облак и изгря над него още по-ясен.
         На Раля му се беше посъбрало и само търсеше да си изкара сякаш:
         – Не сте виждали месец – засумтя пак той. – Ката вечер изгрява...
         – Слушайте го... – изкриви глава една.
         – Ех-ех, Рале, и ти... – съжали го втора.
         И без да искат да се разправят с него, жетварките завиха по пътя нагоре с още по-олекнали сърца, а Рале, мълчалив и навъсен, се повлече като сянка след тях.
         Той не знаеше на момите ли или на себе да натяква.
         – ...Всичко с време и до време бива... Веднъж ли през тези летни вечери се е спирал и Рале тъдява по възлазите да гледа месеца как сребри и позлатява леката, едва доловима паяжина облаци. Стихнало полето, опустял друма, отблизо и далеко се понесла свирнята на щурците и приспала всичко. Сегиз-тогиз някъде се оброни глас от птица, като в просънка прошуми хлебната мълва на назрели ниви, а той сякаш не е на себе си – унесъл се в нощта и се забравил... Или ако не се е кичил със светулки – малко е драскал пръстите си с рогати бръмбари! Малко е гонил нощни пеперуди: онези, големите, що са закачили очи на крилата си и слепешком през нощите летят да си дирят късметя... И приказките им знае Рале, и с тях се е радвал на нощта и на месеца, когато сам имаше в сърце радост... Пък сега?...

 

 

         VІІ

 

         – Тя се видяла мойта що щяла... – рече си той и като да му се отщя от всичко. Клюмна глава като кираджийски кон, а който и да бил, клюмне ли глава веднъж, то се знае, вече всеки ще си направи кефа да го подритне. Пък Рале не е какъв да е – доскоро не се излизаше насреща му и с това си лудо ходене, със свойто много знаяне сума скрита злоба и завист бе подигнал срещу себе. При туй кого де е срещнал, никого не е пожалил, та сега всички само туй са чакали, сякаш и той да им падне, да си изкарат за присмехите му и за закачките. И как го не подмятаха. Празник към кръчмата ли излезе, ще го спре някой да му каже: ей таме, хе, видял децата му да се бият! По работа ли помине някъде из село, друг го запитва: тези дни всяка вечер се чува – някой вика през коминя, че хилядил – да не е той? И кикотене, и нахалост приказки край нямат.
         Та дори и свако му, когото той за човек не смяташе и откогато е излязъл от дядовата си къща, не бяха се поглеждали и двамата – и той... Рале с години беше си взел навик, като тръгне сутрина от къщи, да се спре таме край слетелия плет, да помачка тучните стъбла на пелина. Неговия здрав и горчив мирис му много допадаше. Той нагорчаваше ръцете си със стъблата му и тъй, дълго възпрян, стоеше там да ги мирише. Свако му помина с колата покрай него и без да обърне очи, както бе повел воловете си, изкриви уста:
         – Пестил от целина ли си правиш? Да си подслаждаш душицата зимъс...
         По-рано да чуе таквази приказка и не от другиго – от един ратай, дошел на привод в дядовата му къща, дал му би една, та събрал би цяло село тука. Ама сега изгледа го и него, той зави си колата надолу край пожълтелите градини, извърна се, изсмя се в очите му и Рале не помръдна от мястото си да му рече нещо.
         Само от тези закачки и одумки скоро захвана да прилива на Раля, пък като се привърши и полската работа, като се завъртя пак около бакалина – няма какво да прави, та отвори уста да одумва и той де кой му попадне. Еди-де си тоз пресрещнал еди-коя си, пък еди-коя си на не знам кого си пошушнала еди-какво си – всичко, от което по-рано от дън сърце се е отвръщал и не е искал да го слуша, сега едно по едно го сбира, сякаш на връв да го върви. Седне вечер в кръчмата, заобикалят го момците, па като захване – надали и най-благи гозби някога с такъвзи ищах е мляскал в уста както махленските клюки. А когато му падне да разправи нещо за някоя жена – тогази и тези, дето го слушат, се спогледват помежду си: насън ли Рале бълнува или наяве приказва. Никой не е чувал таквизи страхотии и причуди за дявола, каквито той разправя за жените. Всяка жена била жива невяра. И очите й, и хубостта й – само да вземе на мъжа ума. И не знам още що и не знам още как – не може вече сам да го изкаже, а очите му се разширяват, гласа му се сниша, сякаш и той вярва на приказките си и наистина се бои от жените.

 

 

         VІІІ

 

         Още не беше се запролетило, веднъж, дали защото му додея все в тъмното да си ляга или и той даде ухо на приказките на децата, че таласъми се криели из къщата му – поиска от бакалина едно кандило, наля в него малко вода, отгоре дървено масло и го занесе дома. Иконостаса беше в горнята, порутена одая – той сложи кандилото в пезуля над леглото си, запали го и когато кроткия светлик замижа, изведнъж той се усмихна самичък, някаква тиха детинска радост се пробуди в душата му. Тая вечер той беше се врекъл на дружината си да ги води по седенки, а той се загълвика с кандилото – толкова леко и драго му стана, че не му се искаше да излезе из къщи: развърза цървули и току прилегна на одърчето си.
         От пезуля светлинката на кандилото трептеше по одимения кафяв таван, той гледаше белите остри гъби, поникнали като ръбци тук-таме по дъските, дето е капал дъжда, и мисли една след друга се затълпиха в ума му, не го оставяха да заспи.
         Тая нощ спомени, затрупани някъде в паметта му, глъхнали и вече не зная откога не припомняни, припомни Рале.
         ...Ето есенна тъмна вечер, в иконостаса мъждука кандило, баща му и майка му си доядат на паралята, а той, дете гледа оръфаната светогорска икона. На иконата е изписан дядо Господ с дълга брада, седнал на трон като владишкия в черкова, в ръцете си държи люлка, в люлката показват главички няколко дечица... Той знае вече, умре ли дете, дядо господ го взема, на онзи свят и люлее в своята люлка... Там е и недавна умрялото му сестриче...
         – Той отколе не е спомнял за умрели – сега в главата му само те се редят... И макар нощем и самичък, Рале пак се не бои да си спомня за тях.
         ...Сред лято по двора около къщи складени снопе на купни чакат да се върхат, а отвън на чардака се прострял на носило баща му, майка му си къса косата и нарежда, вървят съседи и роднини, палят вощеници и обкичват с китки и цветя мъртвеца... Дълго след това, щом помиришеше трендафил, и пред очите му изпъкваше баща му, прострян на чардака, закрит с бяло платно, и попа над него чете...
         – И каква мъка бе... – се обръща към стената Рале. Той не вярваше и майка му да оживей. А тръгнаха третини, деветини, парастас, тамян, отструване... Да се изпълни реда, както си е, и в този ред още тогава захвана да забелязва той – под черната забрадка майка му си надви, укрепи се и дойде пак на себе си... Рале ляга на очите си, не иска вече за нищо да спомня – да заспи, че втори петли отвън пропяват, – но тръгнали веднъж мислите му, диплят се една след друга и той не може да се отърве от тях.
         ...Ето майка му вдовица, бъхтат се и двамата по цял ден и не могат да надсмогнат. Хората, вместо да ги пожалят, присмиват се, подкачат майка му и дори пред самия него разправят таквизи приказки за нея, че той свива пестници – ако би имал сила, премазал би всички... Тъкмо когато Рале е познал цял свят, когато се е отвърнал и намразил и тукашни, и людски, майка му отива да се омъжва за един полянец. – Да биха му казали, че тя сега ще умре, не би му докривяло тъй... Той беше забелязал как от няколко дена полянеца обикаля около тях и щом зарне майка му, почва да си усуква тънките мустаци, малките му очи бързо-бързо замигват – беше го намразил.
         Маслото като че изгоря в кандилото; светлинката потъмня, допряло до водата, фитилото зацвърча, после пукна искра и замъждука пак. В морната памет на Рале също тъй беше потъмняло всичко – след сватбата на майка си той нищо не можеше да припомни. Тук-таме смътен спомен заискреше и тъкмо да светне, угасваше.
         Така и осъмна.

 

 

         ІХ

 

         Но оттогава Рале вече съвсем се смири и като че се изгуби от очите и на стари, и на млади. Някога по цял ден се щура из къщи самичък, някога пък измъкне се из село и никой не го знае къде е. Би Великден, биха хора и люлки, той се не показа никъде.
         По едно време из село се понесе тъмна мълва – Рале отишел в манастиря да се калугери. Тоз чул и се обзалага, този пък с очи го видял с калимявка на глава в манастиря.
         Току-що пред сенокос бакалина каза, Рале отишел да си вади вула, млада вдовица другоселка щял да доведе.
         – Толкоз се надига, толкоз хвърка, че най-подир и на вдовица ли кандиса? – Изви пак глава и се зачуди на ума му и мало и голямо.
         – Била мома, била вдовица, всеки с късмета си на този свят... Само да се прибере наред с хората и той... Вече беше си свършил в ума Рале, беше врекъл приказка и не даде ухо ни на една людска дума.
         Людските знаеха ли що бе видял и патил тези години той? – Когато по Никулден през нощта се залута самин гладен и мокър из снега... Или като някой дърт калугер взема да си заравя парите в земята... Когато му се сключи сърцето, нищо не вижда, нищо не чува наоколо си освен глуми и задевки. Пък в ума му се тълпят само умрели... и денем, и нощем не може да си намери място. – И сега, като се извърне назад да погледне, страх го съвзема...
         Не мина много и горе под бащината му дълга стряха погледнаха два прозореца като две тъмни очи на чевръстата и уредна домакиня. С парите, що бе турил настрана Рале, повикаха дюлгери да стегнат къщата; туй, що не доизкараха дюлгерите, свършиха си го сами двамата. Той насече вършина, наби коле и обгради двора. Тя пък се запърши, затули дупките, очисти гъбите от тавана, прибра, скъта и всяко нещо на мястото му тури. Дори и пелиня окърши, свърза го на една китка и го провеси отвън под стряхата да съхне – в една къща, дето хора стоят, всичко потрябва...
         През есента Рале угариса и ливадите си. – Прибраха се и двамата и ето – вярно куче поклаща вече опаш пред къщния им праг.

 

 

         Х

 

         Вече беше глъхнал и пътя, и дворищата наоколо. Татък зад някой плет замъждука нисък прозорец, след него като рой светулки сам-там по къщите светнаха и други и нощта – студена, безветренна зимна нощ – се спусна и разстла над цялото село. Рале, облегнат на лакти върху прозореца, още рееше поглед над покриви и градини и тиха някаква радост го топлеше отвътре. От свой прозорец, като гледаше околовръст, сега той проумяваше и света, и реда му, и себе си в него... И най-затънтеното татък по края полузакнижено прозорче вече светеше в нощта, комините все повече задимяваха със своя черен блажен дим и сякаш радостта на бъдния празник, що трептеше във всеки прозорец, дружно се подемаше с димът от комини към потъмнялото небо.
         – То се отдими... Затвори, че взе да става студено – обади се зад него жена му.
         Той прихлупи дървения капак. Извърна се мълком и облегна гръб о стената до прозореца да изгледа покъщнината си.
         Огънят се разгаряше в огнището, огрени от него, светеха котли и саханки, а там в кътца, в стария дървен иконостас, къщовницата оправяше фитиля на кандилото – оправи го, светлинката му обля кроткото й лице и мигом на Раля се стори, някаква нова икона като да видя пред очи.
         Той взе триножник, приседна до камината и унесен в тихата радост на къщата си, отвори пак сърце, забравил присмехи и ветрогонства по кръчми и кръстопътища.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна идилия | съдържание | следваща идилия

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]