Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПРИКАЗКА

 

 

         Тая приказка спомням си от невръстни години още. – Когато и сетньото закъсняло куче се прибере татък в манастирските оградни и вечерен сумрак припадне над бостаните, баба сядаше пред колибата да стъкне огън. Орляк деца се разщъквахме из маносаните изсъхнали малини: по-малките берат съчки и ги носят на огъня, някой от по-големите разкопава с търнокоп гнездата, а другите сбират картофи в пачници. Скоро пламък човешки бой лумне пред натъпканата с пъпчиви тикви колиба – всички наобиколим огъня и почнем да си заравяме в жаравата картофите. Как спрепнато пращят съчките в провара, пламъка им облива с румен нашите глави и отхвърля сенките ни да си играе по проголените буци на бостаня... Полъхва студен вятър, засвистяват по синори трънки и глогини, хладни тръпки лазят по снаги ни – примъкваме се по-близо до огъня. – Далеч нататък са задрямали балкански вършини в тъмнотата, над манастирските кубета е щръкнал самотно кръста и само жабите крякат надолу по долчината.
         – Вр-р-рякакака, вр-р-рякакака... сякаш и на тях им е студено на плиткото, та се препират – обажда се някой от нас...
         Тогази баба ще подтикне съчките на огъня, ще се усмихне и ще вдигне глава:
         – За друго се препират жабите...
         Както всяко младо на тоз свят, кога тръгне по късмет, търси мома, що майка не я е раждала донине, станал отколе поп Кирчо да дири неродена мома. Млад и личен бил, попадията му пък още по-млада и по-лична: цяло село ги имало и почитало, докато той се радвал на жена си и на честта си държал. Скършил по крива пътя веднъж – бродил, скитал нагоре-надолу и една нощ си дохожда в село – върла срамота, – охукали му брадата... Вдига се мало и голямо срещу попа, проводили го там, в манастиря: умът си да сбере и в път да тръгне – както бива.
         Нали си бил поп Кирчо волен и нехаен, и в манастиря не смогват ни епитимии да му подвият вратът, нито канони да смирят немирната му кръв. Цял ден той стоял сам-самичък в килията си – запрян като вълк в кафез, – а нощем си разпаши пояса, свърже го на прозореца и кога всички задремели в манастиря, той се смъквал по пояса си. Под звездите едни горял змийска риза на юнашка пепел: магия, дано хване нейде неродената мома, която ходела сама през земя и вода, както се казва, да си търси лика-прилика...
         Попадията все го милее и тегли й сърце към него: като не я пущали денем в манастиря, нощем сама, да я не види никой, отивала под килията му. – Над балканските вършини грее ясен месец, звездици се роят по небото, а в полето не трепва лист, не шавва сянка. Кога наближава петляно време, тъкмо що отдалеч попадията зарва в прозореца на килията замъждялото кандило – и поп Кирчо се спуща по пояса си гологлав, разчорлен, развял расо насам към долчината. Като я било страх да му се обади, попадията тръгнала след него, да види какво ще си бае под звездите. Пък маха патерица, скуби брада попът, иска нещо и като че не може да намисли сам какво иска. Най-подир дохожда до долината, изправя се таме над канарата на ридът. Изправя се по-настрана и тя.
         Колкото била хубава попадията, на оная месечина във водата сянката й още по-хубава трепнала. Като я вижда попът, обръща му се сърцето.
         – Ей неродената мома, дето я диря аз!
         – Какво ме дириш неродена? Цял живот с тебе под една стряха радеем: мен не виждаш, сянката ми ще гониш... – рекла да се затече към него попадията. Но попът вече и не слушал, хвърлил се във водата да лови неродената мома, там си и останал.
         Врекнали оттогава жабите в превара:
         – Умр-р-ря попът, умр-р-ря попът! – обаждат се по-старите:
         – Де да го р-р-ровим?
         – Въз бр-р-род на бър-р-рзей, въз бр-р-род на бър-р-рзей.
         И куркат те оттогава за попа, ще си куркат, додето свят светува.
         Тук-таме се прозее някой от нас, огънят се сниши, сънливи езици се залюлеят над будната жарава и ние вдигнем димящи главни да разравяме картофите.
         А крякат жабите надолу из потъмнялата долчина...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна идилия | съдържание | следваща идилия

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]