Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

НА СТАРОТО ГНЕЗДО

 

 

         Полъхна през валога долняка, едва се съвзе посърналата нива и две птички, драги гостенки от юг, прелетяха, кацнаха и викнаха волна песен от върха на оголения глог. Сякаш от тяхната песен се пробудиха осланени треви, напъпиха по синора трънки и храсталаци – ден-два и горе край нивата замъждукаха минзухари, същи вощеници, забодени връх гроба на изтаялата зима.
         Хванаха се с присърце за работа птичките. Таз чепка вълна прибере от някой храст, там от кръстопътя вдигне перушина или сламка пък оназ – и двете по цял ден диплят и вият малкото си гняздо. Щом ранили звезди надникнат в небото, те се приберат на глога – едната морна се свие в гняздото, а другата се изстъпи на върха и запее.
         И долу от падини, отсам-оттатък през нивата, се отзовават на нейната песен цветята. Ето от срещния синор пъхти като застаряла мома едностръката тинтява, по нея с наведени очи пристъпва момината сълза, а по-отсам цяла тумба теменужки кикотят се и снишат една зад друга, сякаш се подтикват коя първа хоро да поведе. Но току се изстъпи сам сред нивата кукурякът – той му немари, – дръпва тинтявата, подвлякоха момината сълза, една до друга се словиха теменужки и заситниха. Пее и умора не сеща влюбен певец, унесена в песента, зад него дреме морната му другарка, а цветята слъкатушат, повърнат, по току в един замах разгърнат и чак отвъд през синора на нивата се извий пъстрото им хоро... Гаснеят в небото вече звездни седенки, месец клюмва на заход, през нивата ветрец тих шушука: всеки нека се прибира, класът расте и се налива сега...
         След много ни малко избуя нивата кон да я не гази. Не се виждат вече ни кукурякът, ни тинтявата – морни от работа цял ден, от рано хванаха и птичките да се прибират в гняздото си.
         Под валога грейна като злато узрялата нива – в ранни зори се натлъчиха на нея жетварки, поеха по тях замашни вързачи и наред с всички зарадеха над гняздото си и птичките. Припича слънцето, тегне над нивата задушна мараня:Я птичката не сеща ни жад, ни умора, дреме над гняздото си, а под нея лежат, невидели още свят, свидни рожби. Чак кога сърп сянка направи и жетвари седнат долу в падината да пладнуват, другарят ще й дойде на смяна да легне на гняздото и птичката ще стане да дири зрънце или мушица...
         С времето и грижите вървят: още не са събрали кръстците от оголялата нива и дъжделиви облаци взеха да засенят небото. Като огнен змей се изви сред тях трескавица и от нейния гръм се разтърси земята. Литнаха вихър срещу вихър, един се откопчи, търти насам, други се погна по него, трети пък с пречупени криле заперпели край глогът и като няма кому да си изкара, сдавя се с него. Огъва се, пращи – от корен ще се изскубне глогът, а сред вейките му, сгушени в гняздото си, и двете птички, притаили дъх, не смеят дая шавнат...
         Сипна зора, разведри се небото най-подир, дружно подскочиха и запяха и двете птички, па подеха след тях голички, още слаби рожби и целия глог обсипаха дружни чуруликания.
         Радваха се птичките и нямаха край радости и песни около глогът, макар че ратаите прибраха от нивата храната и все по-рядко нейде между браздите се намерваше зрънце вече за тях. Скоро и ранна слана ослани листа и треви, сутрин стана студено и взеха да зъзнат всички. По черната угар повлече пак рало орачът, клюмнаха край синора и колкото бяха останали още цветя и рано една мъглива сутрин птичките цяло ядро се емнаха да гонят цветна пролет зад Балкана. Заглъхна нивата, долу по падината се повлякоха влажни мъгли, земята се разтикви. Вихрите развяха сламки и перушината из гняздото, хлад и мраз се загнезди в него, както и във всичко наоколо. Не мина много и засея от потъмнели небеса със свойто сито зимата и една сутрин трънката се събуди, огледа се: цяла обсипана с бели снежинки.
         Нищо вече не вярваше да дочака светли дни, когато повея над нивата пак долнякът; като лека мъгла се зазелени над браздите зимнината, зашумяха край синора оголелите вейки и орляци птички полетяха от юг. Трепна глогът, поде нагоре крехки вейки: кога ще се покажат и неговите гостенки? – Надвечер зад валога нататък мудно пристъпваха овчари след стадата и прокудените птички налетяха като изневиделица върху глога.
         Изведнъж вдигна се препирня, разправии – едни искат тука да останат, други не щат.
         – Знайме го, знайме го туй старо гняздо! Омръзнало ни е от миналото лято!
         – Хайде нататък! По-хубави глогинки ще намерим... Всяка да си свие свое гняздо!
         – Тук сме ви отхранили, всичко наоколо тука знаем... Свийте си всички гнезда тука по синори – как ще си оставим ние старото гняздо!... – започнаха да ги увещават старите.
         Никое не искаше да слуша. Емнаха се: едно насам – друго нататък, разпиляха се – никога да се не видят вече. Сами-саминки останаха старите птички, спогледаха се, налетя ги и тях да хвръкнат подире им. Окуми се едната над гняздото, другата подскочи на върха и тъкмо да разпери крила, погледна: от срещния синор й кимна пак старата тинтява, пред нея се ухлебил кукурякът – ей и теменужките... Премаля им на сърца, спомниха и двете птички що радости и грижи са делили с тези пъстри цветя и не им хвана сила да отминат глогът със старото си гняздо...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна идилия | съдържание | следваща идилия

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]