Петко Тодоров

идилии

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ЗАГОВЕЗНИ

 

 

         По тесни пътища не скърцаха с пълни кораби кола; под дългите стрехи на лозарските колиби не се чуваше шуртение на обилно бликнала из лина шира; между вити лози не се виждаха с пачници и косери в ръце чевръсти берачки. Край самотни колиби са прибрани въз една страна утии, сухи обръчи или криви дъги от стари бъчви Под дебелия сняг тук-таме надигнат оголели върхари лозите, а усоен вятър ту зашуми над стари чукари и като да подема кръшната песен на гроздобера, ту пък изведнъж се блъсне през открехнатия капак на някоя колиба, па хлътне и унило заскимти навътре...
         Само под дългата стряха на Пенчовата колиба се вие край опушения дувар синкав дим, който незабелязано се развява из двора. Орляк врабчета чуруликат пискливо наоколо, сякаш с все сила молят милостиня по няколко зрънца да не измрат от глад.
         Марин, загърнат в дебела шуба, е обърнал равнодушно гръб, загледан в буйните огнени езици, които като змии се увиват и преплитат под големия казан. Той забута пак главните, надзърна към ганосаното котле, сложено под подалата се през кацата медна тръба, и като съгледа продължително закапалата през нея в котлето бистра ракия, неохотно се надигна, взе отстрана дървената лопата, па нарина и хвърли в кацата куп ровък сняг. Изплашени врабчетата се разцвърчаха и бегливо отлетяха нататък, към новия сад.
         Марин закрачи наоколо, невям да разтъпче схваналите си от седение крака, поглади мургавото си, подуто, небръснато лице и се загледа тъпо към лозята. Всичко безропотно спи. Мъгливия ден, като няма вече за кого да свети, без време се стъписва. Морна тежка нощ забуля посърналите татък планински вършини, провлича се и победно припада наоколо...
         И той едвам сапикаса по засипаната пъртина висок човек, който гази насам из снега. Марин го позна по червения пояс и недоволно промърмори:
         – Какво се пак мъкне Пенко тук?...
         А Пенко с подпухнало лице и влажни завити мустаци вече се доближи и задушевно поде:
         – Днес заговезни бе, свато, рекох... хай добър вечер... Вариш ли пращинянката?
         Марин не отвърна и за да прекрати неловкото мълчание, Пенко продължи:
         – Рекох, сами сме тук: само аз и ти, свато... и пъдаря, виж, за заговезни си отиде... защо ще се сърдим?... Чуждата ракия ли не можем да разделим?... Я да седнем – хората за заговезни се прощават... – И той преви крака около огъня.
         Марин не можа да го изхока. Пенко, като да му взе сърцето – па седна и той срещу него.
         – Ти извари ли пращините днес? – поде сурово Марин.
         – А-чи... варих ги, варих... речи, че извряха, ама все по капка още... Оставих под тръбата бакрача, нека там капи, пък дойдох... – не завърши той.
         – Не бива да се оставя огън... – вдигна глава пак Марин.
         – А бе... нищо, какво има пък там, че да изгори? Съкалдиса ми се душата да стоя самичък – цял ден подклаждах казана, стоях, стоях, че като се размислих – да ти кажа право, докривя ми...
         И Пенковия глас затрептя, а Марин не отделяше от него изпитателни очи... „Дали Пенко – си мислеше той – не се е напил, че тъй му се е развързал езика?...“
         – Ех, днес заговезни – обори тежко глава Пенко. – Я гледай, всички хора – и богати, и сиромаси – се прибрали в къщи, ще се разпростят с роднини, комшии, ще седнат да заговеят... Кой колко ръка му стигнала, купил е все по нещо за в къщи – сега да се наядат, че са дълги велики пости: леща и боб, боб и леща, няма да хапнем нищо друго, докато в корема ти леща и боб не поникне, ама барим тогава ще познаеш Великдена. Пък ний – на какво сме се обърнали? Кой знай децата ни имат ли нещо да сложат на паралята си тази вечер? Аз съм седнал тук на заговезни пращини да варя...
         – Е, че защо дойде на лозята? Не са те били по главата, я? – измърмори сурово Марин, сякаш незасегнат от Пенковите окайвания.
         – А-чи... защо? – поде наново Пенко. – Питай ме защо де? Белким толкова работа в града не може да се намери, ама ей тъй, като ме повика хаджийката, че като ми каза – ще вяра пращини, сякаш ушите ми щръкнаха – забравих и жена, и деца, и заговезни...
         – Ех, тогава, вари пращините! – отсече Марин. И сякаш от тези сухи думи на Пенка още повече му домъчня, та той продължи:
         – А бе, вари пращините... ами нали пусто-окапало, все си човек... от баща, от дяда, все си запомнил и пости да вардиш, и празник да познаваш – не си израсъл като гъба самичък в гората я...
         – Баща ти бая, бая човек беше, ами... – не завърши Марин, като поклати знаменателно глава.
         – Човек беше – го пресече оживен той, – бог да го прости, гдето е легнал... Днес като се размислих – сърцето ми се обърна: По туй време ще се върне от Хаджиеви – тогава Хаджията се още държеше – не командареше хаджийката в къщи, та със сиромашията си пак отделил и цяла пита халва купил; че ще заговяваме каквото заговяваме, пък като провесят всред тавана на брънката халвата, че като я завъртят – да видиш радост и смехове – ний, дечурлигата, къщата на главата си вдигахме.
         – Ех, та скокни сега и ти, че си иди да заговееш – отсече безучастно Марин, – купи халва, завърти я, нали брънката стои още на тавана? Цели заговезни ще изкараш...
         – Ох – въздъхна Пенко, сякаш оттласнат от суровия присмех на свата си, – да ида, та где в пръждомите ще вървя – мога ли стигна до първи петли в града? Ами като стигна, на брънката халва ли да кажа, себе си ли да обеся?...
         Марин го погледна студено, поклати глава и се обърна към огъня.
         – Я си прибери краката, че ти се вяриха гащите, а то... и без заговезни ще постим, ама гащи не можем си купи – преглътна той слюнка и вдигна важно очи.
         – Като си сиромах, няма какво да му задирваш – празник, делник – работи там да излязва хляба и като ти дадат нещо чуждо на ръка, варди го като свое. Като си премлясквал цял ден край казана, като си изпил толкоз ракия, не ти изкараха рога я...
         Пенко изчофили недоволно рамене, отмести се от огъня и обори робски глава.
         – А бе, защо хортуваш, свато, наопаки – поде умолително Пенко, – сякаш напук ми правиш. Не ме ли проумяваш... Е, сръбнал съм, пил съм от чуждото, ами какво да правя?... Аз съм си оставил празниците на тези пращини – като съм сиромах, не съм бил бога с камъни я, че да си не зачитам празниците... То за богатите е всеки ден, ако питаш, празник, ама сиромаха – работи денем и нощем и само в празник ще се попремени, ще отиде в църква, ще види хората, къщата си, че ще му светне на очи... Е, тичай все подир работата – чуждата работа има ли свършвание?... Ами какво ще разберем от живота си, като си работил като вол, па поглеж най-подир отишел си да правиш лули на онзи свят. В празник ще се видиш между хората; ще се поразговориш, ще ти се постопли сърцето, че и човек ще се сетиш...
         Марин поклати изтежко глава, па безучастно се усмихна, без да продума. Пенко се обърна към жаравата, към него, сякаш да му бе чоголно, па стана и затърси с очи.
         – Ех... я да опитаме пращинянката, а то... – И той пресегна към пезуля да вземе малката кратунка. – С кратунка ми сръбваш – то на лозята и с кратунка бива – грабна от котлето ракия той.
         Марин ококори очи, като да се разсърди. Думите му се оплетоха в устата, та изведнъж едвам смотолеви:
         – Е, оставяй!... Ще опитваш!...
         – Не се сърди, свато, ела на Хаджийовата колиба да те почерпя, колкото искаш. – Той повтори да гребне. – Пенко Кънчов няма да осиромашей от толкова...
         – Оставяй кратуната – скокна разсърден Марин и се хвърли към него.
         – Чакай холан – спокойно вдигна към уста кратунката Пенко.
         – Аз от твойта ракия не ща – кресна Марин, като се хвана разтреперан за кратунката, – ти върви пий, колкото искаш на Хаджиевата колиба!...
         Пенко хвърли на една страна кратунката, ракията се изля, той махна ръка и си тръгна.
         – Пак си кутсузин и пак не си човек! – викна той из тъмнината.
         Марин изви глава, челюстите му като да се схванаха, та не можи да отвърне.
         Тихо, монотонно продължава да църка из тръбата в котлето бистрата ракия...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна идилия | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 25. март 2001 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]