Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1907

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ФРИНА

 

 

 

 

*

 

 

Отдавна спят Атини в сън дълбок
от празненствата на Деметрис морни;
и мяркат се, по месечина само,
самотни люде низ свещенний път,
от Елевзис завръщайки се късно.
В безмълвието нощно мирно тънат
чертозите и мраморните сгради
във сянката на тъмните оливи;
а горе, там, тайнствено над хълма,
кръз булото на нощната мъгла,
изстъпва храмът дивен на Палада –
като че блян от морний сладък сън
на многолюдний град, заспал под него.

 

 

Отдавна спят Атини в сън дълбок.
Едни не спят в чертозите на Фрина
поклониците нейни. Буйна глъч
ехти оттам: те пиршествуват в чест
на гордата хетера – в чест и слава
на хубостта, която в Елевзис
днес погледа им с облика си дивен
очарова и възхити... Събрани
на буен пир, окичени с цветя,
излегнати на губери коринтски,
лежат хетери в нега упоени,
във накити от маргарит и пурпур,
с полуприкрита благовонна гръд –
и грей сред тях, като посред звезди
Вечерницата, златокоса Фрина.
Възмогнати над бронзови амфори,
езици пламък, сякаше обзети
от някакво вълшебство, свят и сенки
над гостите пируващи премятат.
Фригийско вино лей се изобилно
за гостените във потири златни,
поднасяни от хубавци момчета;
рабите черни в сребърни блюда
разнасят даровете на Приапа.
И сам Приап, усмихнат благосклонно,
от пьедестала мраморен, изглежда
задружно с хетерите пирува
отборний цвят от граждани атински.
На пир у Фрина – чест е за отбрани!
И сбрани бяха тука рой артисти,
посланици, софисти и архонти.
То беше пир на грации. Неспирно,
като каскад, се мятаха слова,
кръстосваха се остроти и мисли,
и въждоленно взора взор пронизва.

 

 

А лятна нощ през прозорците гледа
в чертога пиршествен и лее
со тихата прохлада аромат
от миндали, оливи и неранзи,
и дъха страст и нега во сърцата.
По Фринин знак зад стройните колони,
подобно на видение въздушно,
се появи харита Агатея –
сама се тя таз вечер появи,
не в рой танчарки, както други път,
и не в хитон, тъй както друга вечер,
а нага – само тънък син воал
заметнала през кършена снага;
косата й, с гирлянда теменужки
обвита, блясна в камъни безценни.
Замлъкна пирът буен мигновенно,
замряха думи страстни на уста
и чашите подигнати се снеха...
Тимпан и флейти огласиха вмиг
чертога глъхнал. И възторжен клик
екнà – ответ на крехкия поклон
от младата харита.
                                         Тя свенливо
пристъпи, спре се – и полетя вмиг,
неочаквано подзела вихрен танец,
под ритма на йоническия химн...
Но първий вихър тихо се уляга
и стройний стан по-бавно и по-бавно
се вие кършен. В страстните извиви
се ту отбули от воала син
прасецът на крачето й вълшебно,
ту се отголи трепетно бедро
и пак заметне; ту при бързий мах
над челото й камъни безценни
пребляснат, сякаш сипнати от тъмно
небо звезди. И в блясъка им дивен
спря, застоя се тя и се преви
И ей низпада излеком лазурний
воал – и нага, трепетна и страстна,
примре в шемет на желанье.
Прехласнати и упоени всички,
очите си не снемаха от нея,
и властний дъх на красота и страст
сърца им с трепет сладостен погали.
През погледите, осветлени с тъмно
желание, душата им ловеше
на стройний стан движенията дивни
и техний израз... Изпод вежди само
плешивий, низколобен хелиаст,
лукавец Ефтий, метна неведнъж
към Фрина поглед – и коварен усмех
префръкваше през тънките му устни.
Отдавна мъст замислил беше той
за Фрина, що му любовта отвъргна
и го осмя – и ето сгоден повод
изварди той и схвана тая вечер.

 

 

*

 

 

Спре танецът... Плешливо чело Ефтий
полупривел, полека се подигна
с наздравна чаша в старческа ръка:
„Съзва ни Фрина тук на весел пир
и виното й услади сърца ни,
тъй както на харита Агатея
вълшебний танец погледи плени,
и услади душата възхитена...
Блажен на пир поканений от Фрина!
Но дваж блажен е, който преживее
на пиршеството днешно радостта!
Божественото празненство без време
напуснахме... но кой е тоз безумец
да възпроптае: Фрина ни отлъчи
от дълг свещен? Към хубави прищевки
сам Зевс е благосклонен, а дано
прищявката и на самата хубост
чело му с гневни бръчки не замрежи!
Но ако би гневът на Гръмовержца
да сполети кого и да било –
в горчивини утеха и услада
ще бъде нему сладостният спомен
за тая нощ... Наздравие за Фрина!“

 

 

Но никоя се чаша не подигна.
Че в погледите, още упоени,
недоуменье трепна: дали глума
полупияний хелиаст подмята?
Какво е туй двусмислие на думи?
Зловещият му поглед и усмивка
каква измама крият?... Върху Ефтий,
изпод ресници тъмни, огнен поглед
устреля гневно Фрина, като че
зад тъмен облак мълния да блесна
и буря бе след мълнията близко.
Но сладкодумний Хиперид – чиято
душа пръптеше като пеперуда
около дивний лик на Фрина в знойно
желание – подхвана вдъхновенно:

 

 

„Зашеметил е сладкий вакхов дар
на стареца помръкналия ум.
На пир у Фрина, старче, не е гракал
донине гарван!... Горе на Олимп
за весел пир самите богове
прекъсвали са своите дела.
Или не знай това мъдреца Ефтий?
Мъдрец е! – не е чудно, че не знай...
Зевс Гръмовержец, той не се ли сам
престори лебед – само за да може,
божественост отмахнал, а със нея
и дълг оставил настрана, наслада
поне за миг, за кратък миг да вкуси
от хубостта?... Или пък и това
е щукнало из паметта на Ефтий?
Или той мисли, че на боговете
да подражаваш ще да е престъпно?
Хитрец е Ефтий; хитростта не знае,
което знай – тя знае що й тряба!
Пред богове грехът негрях се смята,
ако се той допадне с хубост тям.“
И тука той, към старий хелиаст
като устреля поглед, ядно викна:
„Във полози, кат низкий лоб на Ефтий,
плешивостта плешиви мисли мъти!...
Другари! Ний въздадохме достойно
на боговете чест – а да издигнем
наздравица сега за хубостта.
Щастлив, комуто помисли високи
в сърцето лее хубостта – сърцето
за низка завист и коварства чуждо!
Щастлив, когото Фрина ощастливи!“

 

 

Подхванатий внезапно тост пресече
речта на Хиперида. И далеко,
вън от чертога пиршествен, отнесе
презнощний екот името на Фрина...
И пак подзе отново Хиперид:
„За оногова, чийто дух е чужд
за хубостта – пустиня е живота,
и в младини за него няма младост;
макар роден в Атини, той е варвар!
Ще дойде ден, и той не е далеч,
вселената когато ще да знай
една богиня само – Хубостта!
В живота на безсмъртие начало
и в мъртвото емблема на живот;
и земният живот на человека
ще бъде само нейно тържество
в незиблемия неин храм: Наслада.
Аз виждам вече дигнат първий храм
в Атини. В прах ще скланя человек
чело – но не пред блянове, с длето
изрязани от камък, не в безмълвно
смиренье – там сърцето на сърце,
пред живата богиня, пред това,
което вечно женствено е в нея,
ще да поднася въжделенно жъртва.
И сляп е онзи който веч не вижда
в Алфея, Лесбос, Тенедос – не бъдни,
а сбъднати свещенни тържества.“

 

 

Извърна се към Фрина той и чаша
в ръка с тържествен възклик дигна: Ζήτω,
богиня над богини – Хубостта!“

 

 

Поднеха се напълнените чаши
и прязнощният екот втори път
далеч отнесе името на Фрина...
И в порива на гордо изстъпленье
тогава се изправи тя сама:

 

 

– От тебе мисъл – волята от мен!
Не позволиха да въздигна Тиви –
добре, тогава ще въздигна   х р а м
н а   Х у б о с т т а...   И не при Елевзис,
а   в   м о я   храм да дойде, който има
душа и нея иска не напусто
да принесе за жъртва: до забрава
от тялото Кипридино да пий
амброзий животворен! Боговете
в самозабрава са го влели в него,
в самозабрава нека пий човек
и с боговете равен се усети
за миг, поне за кратък миг в живота.
Тълпата пълни храмовете – храма
на Хубостта е само за избрани.
Там няма достъп онзи, на когото
плътта е сал отрепка на душата!
На   Ф р и н а   Х р а м ъ т   място за такива
не е; и нека те да се тълпят
във храмове, където боговете
говеда само възприемат жъртва!

 

 

Послединй звук от думите безумни
в злокобний смях на Ефтия заглъхна.
И гостите, във няма изненада
когато се извърнаха към него –
все с тоя смях престъпваше той вече
през прага на чертога... Мигновенно
пресекна шумний преди малко пир,
че ужасът простря крила си черни
и вихрено ги сви, като обвея
пируващите с мразния си дъх.
Внезапен трепет – и сърце, и памет,
и поглед се изясниха за миг!
Един през други плахи и смутени
пируващите бягаха навън...

 

 

Едните само пламенни езици
от медните амфори се преплитат
вълшебно пак низ пустия чертог –
и техний блясък играе и тъмней
над тъжните останки от пирът:
превърнати блюда и повалени
потири златни, благовонний сок
над губери разлян и разорвани,
разфърлени венци... И сал Приап,
усмихнато от своя пьедестал,
невъзмутим изглежда... Загасняват
един след друг амфори – и нощта
безмълвно се примъква във чертога.

 

 

А долу, там, в градината сами,
в потайно време, в таен разговор,
разхождаха се Хиперид и Фрина –
докле нощта премина и роса
постла земята морна призори.

 

 

*

 

 

И пръсна се в зори, подобно гръм,
мълва зловеща из Атини. Стръвно,
като възпиран порой, вмиг избухна
народний гняв. И стече се на Пникс
насъсканата сган със вик злокобен,
от тъмний смях на Ефтий ясно ехо:
„Смърт, смърт за Фрина! Зарад нея нас
ще да постигне грозний гняв на Зевса!
Смърт, смърт! На съд!“
                                           И още нея вечер,
под стража, пред съвета на мъжете
повлякоха повинната хетера.

 

 

Наметна своя модър звезден плащ
пак над Еллада ароматна нощ;
певецът нощен, в своя блян унесен,
из тъмните оливи се обади.
Потънаха във мекий лунен свят
и храмове, и сгради, и чертози;
подобни на видение неземно,
със мраморните неми богове
възстанаха далечни Пропилеи.
Заглъхнаха егейските вълни...
И само там народната вълна
с злокобен шум бучеше невъзпирно;
и с жад за мъст изпълнени сърца
от мъдрите венчани хелиасти
очакваха присъдата във трепет.

 

 

Облегната на тъмната колона,
безмълвно там стоеше Фрина. Бледний
воал на плахост бе прибулил леко
лицето й. Но гордо тя стоеше,
унесена в нерадостни мечти...
Не слушаше тя думите на Ефтий,
тъй както сам той, ней отдавна знайни.
Той обвинява? Нея! – пред която
се виеше до вчера като червей!
Пред погледа й мяркаха се там
архонтите, но виждаше ги тя
да се тълпят на зван у нея пир –
и като жъртвен чад ликът Кипридин,
да я облъхва страстният им шепот.
Тогаз какво покорство, а сега
каква злорадост в погледа им грей!...
– На̀, онзи там намръщен хелиаст
не ми ли се кълнеше той и снощи,
че моята усмивка благосклонна
е висши дар човеку на земята?
А онзи, другий, с равнодушен поглед,
така ли ме той гледаше преди?
А Ефтий сам? В омая на страстта,
в домогвание за една милувка,
не ме ли той възнасяше – Киприда?!
И ето го подигнат против мен –
за богохулство – чрез боготворенье
на туй що е божествено в живота,
на туй, що сам принася жъртви той!
И жъртвеният плам му е опърлил
плешивий лоб – душевна пустота,
засипал с пепел на угасли страсти.
Сам Хиперид бе сладкодумна реч
подзел и веч привършва – тя не чу
и неговите думи на защита.
Тя виждаше едно сал: миг след миг
как мръщеха архонтите чела
и погледи под гневно свити вежди
от миг на миг как бляскаха зловещо –
и свойта учест сети тя решена...
И мярна се тозчас през паметта ѝ
със камъни пребитий труп на Лая.

 

 

И побледи я трепет лек, разтворил
вмиг устните ѝ – чу тя на сганта,
подсторена, из ропота ѝ вик:
„Смърт, смърт! Млъкни, безумний Хиперид,
безпътен за безпътната хетера!“

 

 

И веч готов отсъда на отсъди,
съветът на мъжете се подигна.

 

 

Изстъпи се тогава Фрина гордо
пред мрачните архонти – и за миг
отметна своя пурпурен хитон
и тъй застана. В златолунний бляск
отсякоха се мраморни плещи
и дивен стан, и девствени гърди
в таинствено вълшебство осияни.
Замая всички погледи прибули.
И сякаше из тия форми лъхна
неземний гений на величье земно
и с трепет свят душите той изпълни.

 

 

И вдъхновенно викна Хиперид,
като издигна сърчено десница:
„Киприла! Вий нима ще поругайте
богинята! На вас туй дивно тяло
не вее ли небесно откровенье!“
И преклони лавровенчано чело
благоговейно пред Киприда-Фрина
той сам тогава... Сонмът хелиасти,
а заедно със тях и цял народ,
омаяни в безмълвие стояха.
А тя, надвластна в свойта нагота,
сияеше във златолунний бляск
изправена като че вмраморено
видение – десница до сърце
допряла, сякаш трепет да възпре.
И дишаха божествените форми
спокойствие на горда красота.

 

 

И същата тълпа, що преди миг
ревеше: „Смърт на гордата хетера!“ -
сега в захлас я на ръце понесе
към храма на богиня Афродита...
И дълго ощ из улиците тъмни
безумний вик от хиледи гърла
ехтеше: „Φρύνη, θέα! Ζήτω, ζήτω!“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]