Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1907

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

КОЛЕДАРИ

 

 

 

 

П р о л о г

 

Рог изви над върховете снежни
ясен месец, подранил в небето.
Глъхнали са в сън поля безбрежни
само будно още бди селото -
дим се вий на стълпи из комини.

 

Песни, шум по улици се счуват;
гости ходят, гости се посрещат.
Домакини свят обичай чуват -
Бъдни вечер бъден празник срещат
с буйно пламнал бъдник на камини.

 

   *

 

   Низ по село скупом ходят
   китни млади коледари -
   сиромаси и боляри
   с благовестье да споходят,
   и наспроти празник честни,
   да им пеят драги песни.

 

   Начело им станеника,
   той ги стани, той ги води:
   не току-така на сгоди,
   а където е прилика -
   и където подобава
   с песни да се слави слава!

 

 

   Х о р

 

   „В дясна ръка с китка вита
   гости идат на честито:
   тежки порти отворете,
   благовестци приемете!“

 

Ей приветно портите разтваря
за посрещи домакиня веща.
А на прага къщен ги присреща
стар стопанин и тям отговаря:

 

- Добре дошле, добре дошле,
многожелани гости,
предвестници на благи дни
и край на дълги пости!

 

     

    Х о р

     

    Преко по̀ле,
    преко долье
    ний летиме -
    да вестиме
    дни честити
    именитий
    станенину,
    господину!

 

П ъ р в а   з а р е д а

 

Подранил стопан в поле да иди,
лозя и ниви сам да обиди.

 

Помисли благи - среща му блага:
сам свети Йован с златна тояга!

 

- Добра ти среща, свети Йоване!
„Дал ти бог добро, честни стопане!

 

Минах, поминах лозя и ниви:
ръжта класиста коню до гриви,

 

до шарен пояс бяла пшеница,
гроздове тежки греят - желтица!

 

Стопанска грижа и труд усилен -
тям за награда и дар обилен

 

от Божи ръце в твои да влезе:
за по курбани, за по трапези,

 

моми и мо̀мци за по венчене,
внуци честити за по кръщене -

 

тъй да се честно име спомина,
от рода в рода, чак до амина.“

 

 

Х о р

 

„Пълна къща - пълен кош!“
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може.
„Честит да е празник Божи!“

    Отдели се от другари
    бърза коледарка спретна -
    шарения пош преметна
    стар стопанину през рамо...
    Името му и честта му
    пак запяват коледари.

 

 

Х о р

 

Расна дръво столовито,
         грановито:
корен в сърце на земята;
връх извило в небесата!

 

Корен - синове отбрани;
а невести - китки грани;
         внуци мили -
връшки в небеса избили!

 

Шум и глъч. Стопанин стари
шарен пош от рамо снема,
но преди на коледари
той да го повърне с дари,
хорът песен пак подзема.

 

 

В т о р а   з а р е д а

 

   Тъмни ноще се пробуди
   мило внуче соколо̀во;
   баба му се чудом чуди
   как да го приспи изново.

 

   - Нани, нанкай, рожбо мала,
   мало внуче, мал гидия!...
   Майка ти е сън заспала -
   от сън сладък не буди я!

 

   Баба ти, с зори ранила,
   дълга пътя ще пътува -
   чак до Божигроба. Мила
   Божа Майка да я чува!

 

   Та оттам света хаджийка
   да се върне с армагани:
   тебе златен кръст на шийка,
   на герданче от мерджани;

 

   стари дяду броеници,
   татку свилен пояс дивни,
   майци наниз от жъртици,
   лели рало златни гривни;

 

   на комшии по махлата
   света вода от Йордана -
   много здраве със колата
   от Христа й свети Йована!

 

 

П ъ р в а   з а р е д а

 

   Домакин за дом радей,
   домакиня дома шета -
   тъй полека-лека крета
   дом, докле захубавей.

 

   Дом, докле захубавей,
   току-виж, угасне младост...
   Но пък идва друга радост,
   друго слънце дом огрей.

 

   Друго слънце дом огрей -
   въртокъщна млада булка...
   А във къта, в златна люлка
   златно внуче се засмей!

 

 

Х о р

 

Ой, хайде, хайде, стара ле майко,
                  свекърво -
що радост има, стара ле майко,
                  тепърво!
Кахъри, грижи, стара ле майко,
                  досѐга -
отсега драгост, стара ле майко,
                  до века!

 

Стара майка, домакиня,
още не дарила дари -
и запяха коледари
на   н е в я с т а   първескиня.

 

 

П ъ р в а   з а р е д а

 

Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
грижен ми ходи в пуста чужбина.
Него запитват тихом дружина:
- Що ти й на сърце, грижен акранин?

 

„Двойна неволя, верни другари:
грижа на сърце, аман на душа -
гори едното, друго задуша -
вихром се дигат спомени стари!

 

Сърце примира, памет се губи;
младост - нерадост в пуста чужбина -
млада дружина,
грижа за чедо - аман за любе!“

 

- Ой, махни, махни кахъри люти,
ти, млад другарин, недей се вайка:
мило е любе при стара майка,
грижено чедо в майчини скути.

 

Много се мина, малко остана;
утре ще литнат нагоре птички -
вест допрати им ти с лястовички,
че ще се върнеш при пролет ранна.

 

„Тежка версия вече е сбрана
и армагани лежат с товари...
              Чакам другари.“
- Много се мина, малко остана!

 

А невяста в ръце зела
мъжка рожба, първо чедо,
ником е чело привела,
сълзи рони до два реда.

 

Стара майка се притече,
а по нея и момата,
да раздумват с благи речи
кахърите на душата.

 

Съгледаха коледари,
съгледаха - и подзеха
друга песен, сci намяри
да й бъде за утеха.

 

 

Х о р

 

Керван иди, керван доди,
              невясто!
Я, кервана войно води,
              невясто!

 

„Я, излез, излез на двори,
              невясто!
Гален сън се яве стори,
              невясто!

 

Сън - и галена надежда,
              невясто!
с добра чест - добра посреща,
              невясто!“

 

Милите думи мило изпяни -
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи в устни цалува
галена рожба първородена.

 

Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия -
да се за песен отплати с дари.

 

Ала не иска сам станеника
дари да земе и се отмята...
Стар баща нещо со глава кивна,
поглед извърнал, накъм момата.

 

Сетено пръпна тя да излезе,
като из гняздо препелка плаха...
А коледари момка напети
заобиколиха и тъй припяха:

 

 

П ъ р в а   з а р е д а

 

Птички пеят, в небо грей зорница,
              лудо-младо!
С зори пада утренна росица,
лудо-младо -
тебе още няма!

 

Мило любе за милувка чека,
              лудо-младо!
Нощ минава - младост ве до века,
              лудо-младо -
       превара голяма!

 

За час грее на небо зорница,
              лудо-младо!
За час трае бисерна росица,
              лудо-младо -
       и до час я няма!

 

С дене имот, а с години радост,
              лудо-младо!
С дене живот - с дене ли е младост,
              лудо-младо?
       Превара голяма!

 

 

Х о р

 

Време - най-бързият кон на света,
              гони нощта -
тежко му, който остава
той току-тъй да минава.

 

Никога той се не връща назад!
              Момко ле млад,
хващай за гривата коня -
с него честта се догоня.

 

 

В т о р а   з а р е д а

 

   Остави си лудо-младо
   на бачия рудо стадо -
   яхна коня, слезе в село.
   С китка сминова на чело
   в път застигна мома мала,
   на седенки закъсняла.
   Викна лудо отдалеко:
   „Чакай, момне, по-полека,
   заедно да идем двама!“
   - Не е дума, ни измама,
   по мен стара майка иди -
   бягай, лудо, ще ни види! -
   Мома бърза и нехае;
   момку сръце бий, играе
   като в чаша руйно вино.
   „Варай, варай, детелино,
   верни ли са думи тие?
   Ясен месец облак крие -
   и да иди, що ще види!...“
   Стигнаха до равни двори:
   мома сегна да отвори,
   да отвие заключари -
   лудо сегна и превари -
   от чело й китка дръпна...
   Виком мома вкъщи пръпна:
   - Помощ, помощ, дружки млади,
   лудо китка ми укради!
   Лудо-младо уловете,
   тук при мен го доведете,
   сама ази да посегна,
   да обвържа, да обтегна
   с руса коса враг неверни -
   да го стрелям с очи черни,
   с тънки вежди да го бия,
   с али устни да го пия,
   нек се учат луди-млади
   как се росна китка кради!

 

 

Х о р

 

„Пълна къща - пълен кош!“
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може.
„Честит да е празник Божи!“

 

   Отдели се от другари
   бърза коледарка спретна
   и на момъка през рамо
   шарения пош преметна...
   А сред смях и глъч голяма
   пак запяха коледари.

 

 

Х о р

 

Доста, доста, лудо-младо,
              яхна коня,
коня яхна, лудо-младо,
              вятър гони -
знойно пладне по беленки!

 

Доста, доста, лудо-младо,
              моми люби,
моми люби, лудо-младо,
              време губи -
тъмни нощи по седенки!

 

Сладката песен още не изпели,
и се открехна тихом вратата -
шарена плоска вниса момата
за песнопойци в жад прималнели.

 

Редом по редом тя ги обхожда,
с блага им дума плоска подава -
дружки с шеговен усмех задява,
пред момци ником очи привожда.

 

   Смях и глъч. С честити дари момъка им пош подава...
   И честѝтенье запяват на момата коледари.

 

 

П ъ р в а   з а р е д а

 

Подранило утром, вечер не захожда
ясно слънце, спряно грее та прегаря;
грижна майка в равни двори се разхожда
и на свойго сина тихом отговаря:

 

„Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
на душа, на сърце, та се тъй забрави?
Време е усилно и пора е страдна,
а ти не захождаш! Та какво направи

 

по Добруджа пуста младите овчари,
в Загоре с кервани друмници по друма,
в равна Руманѝя весели жътвари,
и грижни невести беленки по Струма?“

 

- Ох, съгледах, майко, долу във Загоре
първинка денойка, по-ясна зорница,
кат паун ми ходи по широко дворе
с златни треперушки на руса косица.

 

Модри очи греят изпод вежди вити,
горят али устни, поглед дваж прегаря,
росна китка вие, росна кити кити,
не китката нея - китка тя отваря!

 

Трепката треперушки на руса косица -
трепка клето сърце, та го мир не снайда.
В желба и омая за ясна зорница,
забравих, не сварих увреме да зайда!

 

 

В т о р а   з а р е д а

 

Паднала е тъмна мъгла
на момини равни двори;
не е било тъмна мъгла,
най са биле китни свати
да сватуват малка мома.

 

 

Х о р

 

До̀ри тъмна нощ тъмнее,
трае мъгла над полята,
на момците над душата -
до̀ри мома се момее!

 

 

В т о р а   з а р е д а

 

Отговарят китни свати:
„Вий имате едно перо,
едно перо чисто злато;
ний имаме друго перо,
дайте вашто, да ковеме -
от две пера един венец!“

 

 

Х о р

 

Зора зори, ден настана,
слънце грейна в небесата -
млади момку на душата
от мъгли ни след остана.

 

 

В т о р а   з а р е д а

 

Отговаря стара майка:
„Малка мома нашто злато,
земете го, ковете го -
ако чест е, нека стане
от две пера един венец!“

 

 

П ъ р в а   з а р е д а

 

Сив сокол се в небо вие
следом бяла гълъбица -
няма дека да се скрие
ранена в сърцето птица.

 

Че залетя, че удари
в равни двори с три огради
де невести стелят дари...
Пръпнаха невести млади,

 

свиха мрежа свиленица,
тънки дари свило-злати -
та хванаха гълъбица
и сокол бързокрилати.

 

Тръгнаха ми низ по село,
метнаха им и на двата:
сив соколу - смин на чело,
гълъбици - було злато.

 

Около им стари свати,
следом честна кумащина;
нея води девер млади,
него - весела калина.

 

Пряпорци се гордо веят;
кой де срещне по̀клон прави -
да домуват, да живеят
честит живот, вечно здраве!

 

Мо̀ми свенливо лик руменее,
пусто й сърце бий, та ще тресни;
с сладките думи на сладки песни
сякаш мед се в душа й лее.

 

Дружки се смеят, с отборни думи,
песни по сърце ней нагодили.
Младого   в о й н а   зад себе скрили,
те го подкачат с весели глуми.

 

Тя го самичка поглежда плахо
на коледарки дружки през рамо -
погледи поглед среща... И двама
с песен изново те ги припяха.

 

 

   Х о р

 

   Момко се напусто крий -
   любе го и скрит намира,
   поглед го и в мрак съзира...
   Момко се напусто крий!

 

   Не напусто сърце бий -
   то на любе вест подава
   де се момко спотаява...
   Момко се напусто крий!

 

   Колело да се развий -
   коледарки, отстъпете,
   на свят момка покажете...
   Момко се напусто крий!

 

Вънка из вратни девойка пръпна,
думи шеговни хванала вяра;
сам, да избегне глумна превара,
момко задним се в къта издръпна...

 

Уж в изненада, сам станеника
на коледарки сопнато свика

 

и при невяста грижна пристъпи,
дигнала в ръце първенак скъпи.

 

С пръст го по гушка мило погали:
„Иска ли песен, гидия мали?

 

Татко и майци попано чедо!
Хай, та и нему двойна зареда

 

с отбрана песен чест ще възхвали!
Иска ли песен аждерко мали?“

 

Повтор погали рожбата дивна
и към певачи със глава кивна.

 

Дружно се първа зареда
там при невяста скупом събраха,

 

та със отбрана песен припяха
в майчини скути шалаво чедо.

 

 

Х о р

 

В полунощи, време тайно,
над люлка на рожба драга
спря се наречница блага,
прилетяла от незнайно.

 

Час се спря и час нарече:
„Ясно чедо, първородно,
с блага вест, на време сгодно,
Бог ме прати отдалече.

 

На честит си ден родено,
за дни още по-честити -
с тебе майка да се кити
като с перо позлатено.

 

В труд и грижи, в заборави
татку си надежда ясна...
Да расте и да порасне -
дом подигне, род прослави!

 

Да върви из път световни
към доброто с крепка вяра,
да не снайде зла превара
помислите му грижовни!

 

Дни на младостта му лека
като зорница да са ясни -
и в сърце му да не гасне
чиста обич век до века!

 

 

П ъ р в а   з а р е д а

 

   И във тоя дом честити,
   що го чиста вяра кити,
   да не сяква все, що драго -
   руйно вино, мед и благо,
   златно жито у амбари!

 

 

Д о м а к и н

 

„Чул ви Господ, коледари!“

 

    В т о р а   з а р е д а

     

    Бог да дава
    вкъщи слава -
    дни честити,
    чиста съвест!

     

    Дар в полето,
    дар в сърцето -
    добра мисъл,
    мир и милост!

 

 

Х о р

 

Тебе пеем, станенине,
тебе славим, господине:
много здраве Бог ти прати -
         имот - живот -
         дом палати!

 

Колко здравец по гората,
колко звезди в небесата,
толкоз здраве у палати -
         живот - почит -
         дни благати!

 

 

Е п и л о г

 

На копраля над върхове снежни
е отскочил месечко в небото;
глъхнали са в сън поля безбрежни,
само будно още бди селото -
слава слави спроти празник честни.
Коледари низ по село ходят,
песента им се далеко счува...
Станеник ги води да споходят
дом, обичай свят къде се чува -
Бъден празник да се слави с песни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]