Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1896, 1902

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

КОНЯР

 

 

 

 

Зелената и кичеста долина
опасват тъмни чалове планински,
над тях издига горделиво чело
със вечен сняг покритий Мусаллах;
а долу, тамо, в цветните му скути,
прикътано е мъничко селце.
Сред селото, в полусрутена хижа,
до късно прязнощ се блещука огън -
две сироти самотно где живеят;
и двете с съща жалба на душа,
и двете с същи на сърцето блян:
за първо чедо - грижна стара майка,
за първо любе - угледна невяста.
За него майка потихом въздиша,
за него рони изпотайно сълзи
Милена, първо любе, и притиска
в прегръдки рожба първинка, момчана,
мил татко що не знае зарад нея,
с деье далеч заминал за чужбина.
Минават дни. Ей втора пролет мина
и второ лято веч е към край;
отдавна ред е да се върне Вълко -
из ден в ден те го чакат; на сърце им
бе неговият образ оживял...

 

***

 

Ожениха по месниците Вълка.
А ред му падна рано пролетта
и той на царска служба да отиде -
неволната неволя да изпита
на млад коняр, отведен на чужбина.
Два месеца, откак е в Стамбул той,
два месеца, откак е той коняр
в сараите на Лалахин паша;
в оборите на старий миралай
се чуваха арабски три жребеца
и тях ги нему дадоха на отлед.
При ниския обор, в отделна стая,
се настани конярът. На стената
вулгията си повиси; до нея,
край самия прозорец, окачи
и пъстрата си медна цафара -
при тласъка на срещните врата
и острий скрит на бравите ръждими
кат сепната потрепваше тя тихом.
Из стаичката гледаше прозорец,
към двора вън обърнат, и прозорче,
продънено в стената - към обора.
До прозорчето лепнат беше щърбел
от някакво си огледало - него
и ниский дървен изполомен одър
той наследи от минали коняри.
Пред щърбелчето младият коняр
си черните възсукваше мустачки
един след друг (че заедно и двата
се в него не побираха) и цял ден
се мяташе на одъра широк.
И спомени, и мисли рой по рой
прелитаха през неговата памет,
когато той, на одъра излегнат,
се унесеше. В глъхналата стая
се чуе само тъжното бръмчене
на мъничка безпомощна мушица,
залетяла там в паячната мрежа:
„Виж, виж - нечуто шепнуваше Вълко, -
залете, на̀, и пайко омота я;
ех, туй е тя... Ваджията... ами!
Що щеш...“ - И той изтежко повъздъхне.

 

Невесили повлякоха се дни
на чужбина за младия коняр.
Нарядко той излизаше от къщи
и с никого от къщните слуги
не се сдружи, живеяще самотно.
Скръбта сред тая самотия тури
на образа му своя блед печат
и в модрия му поглед отрази
омая скрита... Вгледваха се в него
и всякому бе драго да го гледа;
а той от вси отбягваше свенливо.
И свикна сѐ с конете той, с обора,
като че свои присърце ги зел -
и в работата найдваше разтуха.
Привършил вечер късно свойте грижи,
той сядаше възлегнато на прага,
тъжовно поглед неподвижен вгледал
в далечните и близки очертания
на Стамбул - и тогава тъмний град,
от месечинка сребърна наметнат,
се мяркаше, подобно чуден сън,
пред неговия поглед. Дневний шум
полека-лека глъхне, надалеч
като че ли отнасян; и се чува
друг шум - шумът на тъмните талази,
оттласквани у брегове приморски...
А глухий плач на късни муезини
из въздуха се люшка и се впива
тъй някак си зловещо във сърце му.
А ето че из другий двор, полека,
понякога при него, след вечеря,
Джевлет ага се тътре. И до късно
на прага там двамина те седяха
во разговор. Приказваше омайно
Джевлет. И той кат Вълка, на чужбина,
изпаднал бил ощ в млади младини;
за родний край милеял не по-малко,
за родний край далечен и прекрасен,
при Гут гора, при пенестия Терек.
И все с едно завършваше Джевлет:
- В ръцете на Аллаха е късметът
на человека. Волни ли сме ний
да измениме волята на Вечний?
Но в думите на стария Джевлет
утеха малко имаше за Вълка:
„Той преживял е всичко, той е свикнал!
Що е тъга по бащин край за него?“
И по̀веч той с цафарата си медна
делеше свойта скръб. От родний край
я носеше той с себе си - и тя
говореше со звукове омайни
за онзи край на младото му сърце.
Веч мина пролет, мина знойно лято
и дойде есен с дълги, тежки нощи.
А все тъй в скърби минаваше времето
за младия коняр. Във шумний град
не изличи ни охолний живот,
ни милости, ни ласки господарски
от неговото сърце чудний образ
на родний край далечен. И в мечти
летеше там младежкият му дух.
И често, в сън мъчителен и мил
пренесен, той се виждаше на село:

 

Потънала във жалби зарад него,
по двор Милена, първо любе, ходи
и вглежда се далеч, далеч в полето.
И някакси след миг се вижда той,
завърнат там, как слиза сам во къщи...
Във стаичката ниска грей кандилце
и тя под него седнала е... Боже,
повито нещо тя държи в прегръдки...
И радостно на него му показва:
- Виж, виж! Вземи го - чедо, първа рожба! -
Той взира се и все не вижда нищо,
а пусто сърце бие, та примира...
И чак сега съглежда той, че то
не е Милена, а сама му майка;
и бърза той ръка й да целуне,
но щом ръка й хваща, вижда вмиг,
че то не е веч майка му... Чевръсто
обгръщат го две меки, бели ръце
и впиват се във устните му устни
с целувка жарка и безумна... Ясно
сего той вижда Бюлбюле ханъм
как го притиска в страстните прегръдки;
и сепнат в ужас ням се той събужда.

 

Как чудно се заплита в смътний сън
що е било - с туй, що човек бленува!
И мъката на тоя сън притисна
душата на събудений по-грозно
и дрямката прокуди от очи му.
И зарад мъка още по-голяма
предстана всичко ясно в паметта му...
Предстана онзи тихий нощес час,
когат му се тя първи път вести.
И по-напред той често бе съглеждал
две черни очи да следят по него
зад тъмния кафез на вторий кат
и чувал беше често свойто име,
без сам да знае где и кой зове.
Неопитен изпаднал на чужбина,
за всякакви съблазни чужд, свенливо
бързом по пътя минаваше си той.
Нито наум западаше му даже,
че всичко туй такъва край ще вземе.
И нея нощ!... Той сладко бе унесен
в мечти заветни, седнал до прозореца,
далеч, далеч в звездиците загледан.
Вмиг някакво дихание го лъхна
и две ръце - тез меки, бели ръце -
обзеха го и чу той страстен шепот:
- Не се плаши, конярю млади мой,
това съм аз... През мрака полунощен
издебом, скрито ази се промъкнах.
За теб душа и чезне, и примира,
сърце копней по твойте модри очи...
Защо от мен отвръщаш поглед ти?
Или не съм дойстойна аз за обич!
Що казва мойта крехка, стройна снага,
а тези устни? - И в безумье впи
тя в устните му устни. - Белий ден
ако от теб в разлъка ме държи,
нощта е наша! Пеем нощем славей,
Аллах нощта е дал зарад любов!
Неотразимо бляска тъмен поглед,
вей бурна страст с дихание си знойно
и младата душа запали тя.
Зашеметен, без свяст я сграбчи той -
и страстна реч прекъсна изтупленье.
Прекъснат стон, лобзания безумни
се сливаха със шепота невнятен
и будеха заглъхналата нощ.

 

Злокобна власт на сладките омаи,
със вас нощта минава неусетно!
Но сладостта недълга отровѝ
душата на клетия млад коняр.
Во вихъра на чувства безпокойни
сам тулеше се денем кат престъпник
от хорските очи - и сън спокоен
не виждаше по цели нощи той.
Рой образи гнетяха паметта му,
рой образи, тъй мили на сърцето,
тъй свидни... И един ги тъмен поглед
завистливо тях кудеше далеч.
От тях довождан често до полуда,
не знаеше що прави той и где
от свойте грозни мисли да се дене.

 

***

 

А нижеха се дни по дни. С другари
по месеци не виждаше се Вълко;
те идваха сегиз-тогиз при него
и чудеха се мълком как, отгде
и от какво бе таз промяна бърза:
где онзи Вълко, охолен и весел
другар на село, обичлив и драг
на всички? Где цафарата му медна?
- Хай, Вълко, хай! Що е това у теб?
Що чудо е - кахър или уроки? -
един подметне. А пък шеговито
подземе друг: - Ете, оно - уроки!
От бяла була черни очи, майки!...
На охолни шеги допадат. Мълком
стоеше той; и никому наум
не падаше каква горчива правда
се крие в тез шеговити, сладки думи...
Кой знаеше що му е на сърце?

 

От ден на ден завяхна той, закрея,
че и Бюлбюля хвана безпокойство.
- Що имаш ти на сърце, мой соколе,
че вехнеш тъй, кат цвете без роса?
Или не съм ти аз по сърце?
Студени ли са моите прегръдки?
Що имаш ти, ти нещо крийш от мен?! -
Нечакано, като че чужди глас
се из душа покъртена обади:
„Сърце тъжи по роден край далечен!“
- По роден край! Къде е тоя край?
Що има тамо мило зарад тебе?
„Там стара майка...“ - Младо, неразумно,
тъга ли е тъгата зарад майка?
И ази имам майка; тя далеч е,
а ти си тук, при мен - и аз не тъжа!
„Невяста имам! Тя ме там ожида.“
- Невяста?! Ти, ти имаш там невяста?!...
Тя млада е и хубава, нали?
И повече от мене те обича?!...
С какво те е омаяла така
таз селянка, че пазиш во разлъка
те спомена за нея и до днес?
Дали със поглед? С сладки си милувки?
И слушаше я младият коняр
с обронена глава. А в изтупленье
отново тя налете пак върху му:
- А, ти мълчиш? Ил няма що да кажеш
на таз, за тебе всичко що презре,
за любовта към теб; а, ти мълчиш?
О, говори... Не! Не!... Мълчи! Престорено
е в тебе всичко... Видиш ли, обича
той своята невяста, крей и чезне
за нея той - във моите прегръдки!
Ти изгори ме, но и тебе аз
ще изгоря - и ненавистний образ
из твойто твърдо сърце ще изтръгна!

 

А безизходна скръб се беше свила
над бледо чело, с хладен пот обляно;
кат че от сянка сянка беше той,
като мъртвец, току от гроб излязнал.
И сепнато прекъсна реч Бюлбюля,
кат го обви със крехки си ръце
и на гърди му своя лик затули:
- Що сторих аз, безумна... Забрави,
о, забрави ти думите несвестни.
Не аз - то чужд бе глас,
сърце гори, не знае що говори.
Не мщение душата ми жадней,
а обич - о, обичай ме, обичай,
аз млада съм и хубава. Защо
аз само зла чест, зла чест сал да зная
във любовта? Аз щастие би дала,
о, дай ми, дай ми щастье, ненагледний! -
Задавиха я порой сълзи. Тя
на скута му омаломощна падна.
И дълго, дълго смаяний коняр,
безмълвно сврян в измъчений образ,
във нейното ридание се вслушва.
И стонът на тъгата непритворна
се впиваше в сърце му надълбоко
като ханджар във развредена рана -
само̀ във болки, в чуждий плач то чу
на своята неволя роден ек.

 

Но мигом се издръпна тя от него
и припна през градината. В почуди
подире й се Вълко взре, нататък,
където тя се мярна и изгуби
из мрака като някой нощна сянка.
Възьел се беше вятър и виеше
дървесни клони, брулеше листа
и неприветно тракаше врати
там нейде си. Сърце му, в огън скрит,
бе пламнало; избиваше го пот
и морници погазиха го хладни.
Далеч-далеко тътен се зачу
и блясна в час светкавица-змия.
Прекръсти се набожно и си влезе
набързо вкъщи Вълко. Цяла нощ
не мигна той; като че ли опален,
леглото го не свърташе. Едвам
в зори той падна в тежък сън оборен...
Тя бе за него дълга, тежка нощ...
той чувстваше я, без да проумей
защо и как тъй дълга беше тя.
Изстъпваха в несвястната му памет
рой образи, един от друг по-странни.
Джевлет ага, Драгое едноселец
и старата робиня Изумруда
се щураха наоколо му. Нещо
те помежду си шепнеха изтихо.
Над него прав стоеше непознат
низамин старец и студени кърпи
променяше на огнено му чело.
Безсмислено сегиз-тогиз го Вълко
поглежда - и замята се изново
на ниския си одър в безсъзнанье.
Заспи - утихне - и за час отново
замята се и смътно забленува:
„Джевлет, Джевлет... Невяста имам там;
о, не плачи!...“ И старият низам,
несвестните му думи неразбрал,
посвиваше глава: - Какво ли
той на сърце си има! Завалия, ай!

 

И ден, и нощ сменяваха се бързо
за клетника, западнал в тежка болест.
И смътно той все същите лица
съглеждаше, щом о̀чи да отвори:
Джевлет ага, Драгое едноселец
и старата робиня Изумруда.
И мярна му се късно по вечеря
веднажки в тъмнината и Бюлбюля.

 

--------------------------------

 

То беше ясно, топло лятно утро,
когато той откри очи в съзнанье
и се озърна. Никой окол него.
Приветний луч на утринното слънце,
промъкнат през отворений прозорец,
на пода се преплита и играй.
Отвън, с шума на тъмните листа,
се чуваше и охолният говор
на ранобудни птички. Дълго Вълко
стоя заслушан. И несетно викна -
ала на зов се никой не обади.
И само там, в обора, зад стени,
прохъхра кон. Той повторно извика
и сам, възчуден, не позна гласа си -
дотолкова той дрезгав бе и слаб.
Но радостното чувство на живот
гърдите му изпълни. И Джевлет,
когато излек в стаичката влезе,
насреща му обърна се конярът
усмихнато и го запита: „Аго,
кой беше онзи белобрад низам?“
- Хекимин. Дълго, айол, боледува,
но всичко свърна на добро Аллах!
Време се мина; твоите другари
заминаха си веч отдавна всички.
Тук сепнато в Джевлета взре се Вълко:
„Отдавна? Как, отидоха си всички?“
- Те идваха при теб да се простят,
но ти не помниш; ти ги не позна.
Отидоха си веч отдавна те...
Аллах е благ, ти скоро ще оздравяш;
що са денье, напред са. Тъй било
теб писано, самичък да се върнеш...
Ей, кой знай то не е ли за късмет. -
И дълго още брътви рабът старий,
но малко слуша болният коняр;
че паметта му беше го унесла
далеч-далеч... Посрещаха на село
конярите завърнати. И виде
той свойта стара майка и Милена,
на по̀среща излезли там за него,
как с плач назад се връщаха дома.

 

И много дни той в немощ пролежа,
а и когато стана, много дни,
като веда западнал, ходи той...
Дошел бе вече друг коняр на смяна;
но старий миралай обсипа Вълка
със милости и задържа го пак.
Повлякоха се мудно дни отново,
а с тях растеше и скръбта на Вълка.
Не виждаше той край на злата чест,
що беше го завяла на чужбина,
отърване отделно лесно няма.

 

Той бродеше захласнато, без свяст,
по Стамбул, само със надежда смътна
дано случайно с някого се срещне.
Кого да срещне? И защо? - той сам
не знаеше. Бе нему всичко чуждо
и всички чужди в пустата чужбина.
И няма веч другарите коняри...
Те всички вече са отдавна дома...
Един Джевлет оставаше за него
грижлив другар; и с благи думи той
да уталожи знаеше скръбта му.
Но ето слука - че и той не е
отдавна вече в Стамбул. Миралаят
изпрати го на ближний си чифлик
и дълго се Джевлет забави там...

 

А зачести при него пак Бюлбюля.
Тя слизаше от одаи високи
нечакано при младия коняр,
по късна вечер презнощ, в сяка сгода.
И морници побиваха студени,
при нейното дохождание, Вълка.
Стоеше той възлегнато на прага
с цафарата, допряна до уста,
през късна лятна презнощ. Върху него
преплиташе вълшебно тъмни сенки
чинарата широколистна, кротко
иззад която закъснелий месец
бе рог извил. И ронеха се звуци
един през друг из медната цафара,
прекъсвани и задържано плахи,
като отьек на нещо си далечно -
мил спомен - мила гледка - блян прекъснат,
неизличен от миналото. Спретнат,
от устни сне цафарата си той,
в градината се вслуша и завчас
от мястото си рипна - възкриви
там зад обора и се притаи
в градината е далеко стрелнат поглед.
Зададе се отсреща тъмна сянка,
примъкна се под стряхата и бързо
прошумоля през прага... И когато
той повтор иззад ъгъла надникна,
таз същата позната нему сянка
на прага изотвътре пак изстъпи -
озърна се, ослуша се и влезе
назад.

 

                    И час и друг се мина;
обадиха се славеите пак
из шубраци градински; зашумяха
от утренника хладний листове;
зора се вече сипма - а Бюлбюля
от Вълковата стая не излезе...
Но тоя път го не дочака тя,
че се не върна чаканий - на път
го свари слънце тъкмо вън от Стамбул.

 

***

 

Вървеше той напряко през полето
на по̀соки, без път. А на сърце му
бе някак леко, леко. Веч отдавна
към пладне ясно слънце превали,
а той на почив нигде се не спре.
Макар пладнешкий зной да го гнетеше
и пред очи му марния въздух
на кръгове широки, по-широки
се виеше и трепкаше; напред
вървеше той низ равното поле
в безкрайната простряна далнина.
Жълтееха се ниви надалеч
и счуваше се песен жаловита
там нейде си - изгуби се, заглъхне
и пак, завчас подзета, се зачуй...
А той вървеше. Вече твърде малко
съзнаваше сам той къде отива;
изпречи се пред него път широк,
две къщици се белнаха оттатък
и камен мост с извити сводове.
Разклонен бряст, покрай самия път,
държеше сянка - и под него бряст
скриви неволно Вълко и се тръшна
под сянката. Обърна мудно очи
и се назад възчудено огледа -
а завъртя се тутакси полето
в очите му - далечний небосклон,
тук-там прободен с върховете остри
на вити минарета, се изви
и полетя превърнат... Вмиг и той
като че ли нанякъде полетя
с тях заедно... и на̀земе се люшна.
Ушите му eчаха... Пред очи му
безкрай поле се стелеше далеч
и по-далеч; и някак си познато
му се стори това безкрай поле -
не е ли той и друг път тук минувал?
Един след други в далнината тъмна
се заредиха ниски хълмове,
а по-нататък в вишни небеса
отсякоха се сините вършини
на планина високи. Бързо той
вървеше, някак до земята, сам
като че ли с нозе си недосегнат.
Тъмнееха се тук-таме гори
и лъкатушно се реки вияха,
и тънеха незнайно где. Далеко
във биль разстлани ниви златокласи
шумяха смътно, сладко; и отнегде,
отнегде там се чуваше гальовна
жетварска песен - секваше завчас
и пак завчас, подзета, се зачуй...

 

Полето веч оставаше назад,
а близо, близо планините. Тясна
клисура се разтвори пред очи му,
а зади нея, небеса подпрял,
се извишава снежноглав чукар -
„То Мусаллах е!“ - нещо прозвуча
в душата му. И с таен трепет той
очи впери в росни му поли...
И видя родно село, бащин дом,
по двор Милена, първо любе, ходи,
държи в прегръдки нещо и поглежда
угрижена далеч-далеч в полето.
На̀, ето, тя съзре го - и към него
със крик се впусна...
                    Слабо простена
и се протегна клетий бежанец,
и вечността му погледа прибули.

 

Тъмнееше бледочервений запад;
вечерни сенки падаха. Полето
се сепна; пътят оживе. През брода
на малката речица закъснял
керван се спусна и зави зад чука;
подкарваха ездачите коне
и мудно се пешаци морни влачат...
Мнозина се обръщаха към бряста,
мнозина остри мятаха шеги
към проснатий на голата земя
и в непробуден сън заспал клетник.

 

И сам Джевлет със други спътник млад
се тази вечер връщаше към Стамбул;
отбити от широкий път, край Вълка
вървяха те (Подкарвани от други
скрибуцаха колата им отдире.)
Обърнат към излегнатий под бряста:
- Виж, шоп бекрия: ханът под носа му -
не - той на пътя ще нощува - смъмра
Джевлетовия спътник и отритна
калпака му, там настрана отпаднал.
Обърна се нататък и Джевлет
и се приведе о̀тблизо над него -
във него взре се, за ръка го хвана -
и вмиг извика - той позна клетника,
свой млад другарин... Стекоха се в час
един след други спътници другари
и свиваха с главите си в почуди.
Незнаен тям бе тоя млад мъртвец,
незнайни, странни сплетените думи
на стария Джевлета: - Завалия -
за дома жалба! - там ли отлете
душа ти, айол... Свят и орисия!

 

Подигнаха грижовно от земята
студений труп на Вълка и полека
понесоха го татък към колата.
Тъмней нощта. По витий равен път
пак заскриптяха пътнишки кола.
Събрани окол стария Дежвлет,
пристъпват мудно пътниците мълком;
и простодушно старий раб разправя
тям простата история на Вълка,
те чийто труп отнасяха назад.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]