Пенчо Славейков

„Блянове“, 1898

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

КОРЕКТУРА

 

 

 

 

Горе над скалите стръмни
вехта кула се черней,
в нейните чертози тъмни
стара вещица живей.

 

Ссухрена, със хлътнал поглед,
като че ли нощ в нощта,
бди безсънна, безуморно -
м о я т а   с ъ д б а   е тя.

 

Бориновий плам в чертога
се боричка с тъмнини
и таинствено отхвърля
чудни сенки по стени.

 

А сама тя, свряна в къта,
мръщи сбръчкано лице -
и превръща вехта книга
в костеливи си ръце.

 

В нея книга, пред време,
вписани са ред по ред
мойте дни предотредени -
моят земен дял триклет.

 

Ей тя поглед спре на думи,
що бе вписала сама:
„Да огрей любов сърцето
на поета - стига тма.“

 

Мразен смях чертогът сепна,
тя зловещо сви с глава -
остро паче перо скръцна -
и задраска тех слова.

 

И отново тя написа
там, наместо тях, сама:
„За сърцето на поета
любовта да бъде - тма!“

 

И захвърли тя перото
настрана с нехаен мах...
Дълго из чертога тътна
нейний глух и мразен смях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]