Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1907

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

НА БАЛКАНА

 

 

 

 

С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,
възправя се далеч Балкана горделив,
в хайдушкия си блян унесен и забравен,
подобно воин стар на стража там поставен
над младо воинство, в безкрайни далнини
разтурено на стан...
                              От пръвни още дни
сърцето ми е той омайвал и унисъл;
и днес ме носи пак към него волна мисъл,
далеч от чуждий край, от чужди брегове...
Не роден ли ме глас отново там зове
и шъпне на душа детинский блян чаровен,
на миналите дни във тъмний склеп заровен,
забравен – и за час взбленуван пак сега?
Или по бащин край надвластинца тъга,
с несгодите в сърце измъчено сдружена,
и в тоя горди лик таинствено вплътена,
въстава – за да ме отново пак замай?...

 

Сърце ми черни дни и дни честити знай,
полъгвано подир невредите световни.
Една ли загуба е то с сълзи отровни
оплаквало? Веднъж ли, гордо в радостта,
възнасяло е то в безумен химн света
и най-високия световен дар – живота?
Орисницата зла, по свой каприз и сгода,
ме е оттласвала от тоз към онзи бряг -
самотен, отчужден, за никого недраг,
днес тука, утре там неволник да се скитам
и от промяна пак в промяна да налитам,
без отдих, без запир... Но в тия тъжни дни
на пагубен въртеж един се съхрани,
все същ, ненакърнен от никакви промяни,
величествений лик на гордите Балкани,
на моята душа там във Света Светих.
И както стръвен вълк или пък вепър лих,
когато се куршум в месата му забие,
лети с несвесен бяг в усои да се скрие
и търси билье там, за свойте рани лек –
така и аз летя към онзи край далек,
со който от дете сърце ми е сродено:
и горд, и дивен химн това сърце ранено
омайва, милува – и властно то се рве
при снежноглавите шеметни върхове,
що греят навъзбог в тържественост върховна...
Това е песен на промяната световна,
която отпредвек Балкана тъмен пей.
– Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей
и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен, –
като че тъмний текст на тая дивна песен
пред моя смаян взор се открои завчас –
и явствени слова зачух тогава аз.
А в пролетната нощ горите и полята
ослушваха се в тях като в легенда свята.

 

„Кат сенки облачни по мойте върхове
минуваха един по други векове
ту мудно, ту в беса на прихотливост лиха –
и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.
Неволен зрител на преходни съдбини,
аз колчем стрелвах взор – из тъмни далнини
ту жъртвения плам съзирах да догаря,
ту счувах песента поволна на овчаря,
низ дебри някъде зареян по стада...
Под някой клонест дъб, с разрошена брада
гадател виждах аз и чувах го прилуки
световни да вещай – несгоди и сполуки,
посред стареите, събрани на съвет.

 

Летяха векове; менят се вихрен ред
дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

 

И виждах пълчища към чужбина далека,
кой знае от каква полъгвани мечта,
отивайки... Дома остала челядта,
във жалби зарад тях, денете си проклина.
И гледах ги назад да идват от чужбина –
от хиляди един... Юнашките дела
възпяваха певци – но смръщени чела
не разведряваха хвалебни, сладки песни...
и рядко жъртвен чад, към глъбини небесни
на стълпи да се вий, опази моя глед.

 

Летяха векове; менят се вихрен ред
дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

 

До моя сепнат слух достига само ека
от мечове. И щом да метнех поглед аз
през вихри, облаци, разсместяни за час,
съзирах настървен как с пяна на устата,
като на кръвен враг се хвърля брат на брата
и остро копие ръката на синът
насочва във несвяс към бащината гръд,
и падат труп на труп, и в свойте кърви тънат –
за някакъв си бог на дървен кръст разпънат...
В села и градове се пустошта всели...
А в моите хралупи и пещерни скали
взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,
презирайки света, от някакви завети
подсторени – за друг живот отвъд света -
живот неподсладен от земна суета,
духовни постници, от всичко отчуждени,
и само от смъртта на подвиг вдъхновени!
А как ги ази, ах, облъхвах със привет...

 

Летяха векове; менят се вихрен ред
дни – светлина и мрак – и тъй от памтивека...

 

Ей непозната сган нахълта отдалеко
и никой я не спре в злокобния й път.
И скоро целий край подложи си вратът –
от свойта собствена постигнат проклетия –
под чуждия хомот, за смърт и за робия.
Полята росни дим пожарен замъгли.
По мойте висини разнасяха орли
разръфани меса - а долу, през мъглите,
аз виждах труп до труп на колове набити,
със изпоюдени от мъките лица...
и чувах писък на кърмачета деца,
от майчини гърди изтръгнати. А гракът
на рояк гарвани, прелитащи из мракът
над съсипните там, ехтеше в далнини.
Като над жъртвеник над тия съсипни,
със задушливий дим, на лешовете с смрада,
от кърви па̀ри се вияха в небесата.

 

Не спряха векове шеметния си ход...
Но края, дето бе мъртвилото живот,
отминаха го те, тъй както пътник скърша
от прекий път, съзрял там повалена мърша.“

 

Замлъкна тъмний глас в незнайни далнини
и само екот глух в надзвездни висини,
като въздишка се болезнено пронесе...
Но ей че бурен рой от сенки се възнесе
из дебри и усой потънали във мрак,
и други глас сега слова подхвана пак –
и вслушаха се в тях като в легенда свята,
сред пролетната нощ горите и полята:

 

– Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!
Вековний грях и срам на нашите бащи,
сълзите майчини – най-скъпа земна жъртва –
не ги л' изкупиха? Една ли само мъртва
робия виждаш ти през низ от векове?
От робско мляко ли сме ние синове
вскърмени? Рабски дух ли нази ни отхрани?
Виж, взри се в нашта гръд, отрупана със рани,
и ако мож, сметни безбройния ни брой –
по твойте върхове и дебри, и усой
найдо̀ха сладка смърт на робите чедата...
Не всуе с нашта кръв поена е земята –
изгре зорницата на бъдащите дни
из нея. Бащински ти поглед обърни
към Среднята гора, царица на горите,
чуй звън от мечове, чуй песен на песните:
летят дружини по дружини там на път –
и ний сами летим към онзи славен кът,
където сетен път отсъждат съдба свята
юнашките сърца на наште живи братя...

 

Замлъкна гордий глас в незнайни далнини;
и само екот глух в надзвездни висини
като въздишка се болезнено пронесе...
И своя поглед горд Балкана стар унесе
на сенките подир метежний волен рой –
и в блян пророчески чело приведе той.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]