Пенчо Славейков

„Блянове“, 1898

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ОПАК КРАЙ

 

 

 

 

Имало някога край чудноват -
            може и днес да го има!
Землище хиляди, хиляди той
            мили квадратни обзима.

 

Блъска го Черно море от възток,
            Бяло от юг го припира,
а до ребрата на Дунав бял
            той се на север допира.

 

Тъмни гори го и буйни реки
            пряко, на подплес просичат...
Някой историци „Опакий край“
            бозна защо го наричат -

 

негли на присмех, а дявол ги знай,
            негли съвсем справедливо...
Тъй ли, онъй ли - а в Опакий край
            опако всичко отива.

 

Туй, що се вика устави, закон -
            дим издимил се отколя:
всичко се върши по царския кеф,
            т. е. по божия воля.

 

Знайни са тамо свещени слова:
            равенство, братство, свобода;
както навсякъде, плява под тях
            дъвче смирено народа.

 

Както навсъде, върховната власт
            е и върховно начало...
Някога бил е държавният герб
            лев, а сега - кречетало.

 

Да, кречетало! На този е герб
            смисълът ясен и кратък;
зарад когото пък тъмен е, той
            нека внимава нататък.

 

В Редец, столѝца на Опакий край,
            върху висока могила,
каменозидана сграда стърчи
            с надпис: „Тук брашно се смила.“

 

Каменозидана сграда стърчи,
            вятърчева воденица -
тъмни ветрѝла отхвърлят далеч
            сянка над цяла столѝца.

 

Цялото лято тя глуха стои,
            делнични дни и недели;
само когато се вятър вести -
            зиме - понякога мели.

 

Мигом мливари от целия край
            стичват се тамо тогава -
денем и нощем все глъч, препирни
            и непрекъсната врява.

 

Борят се, карат се кой по-напред
            своята елда да смели...
Цялата сган се разделя на две
            партии - черни и бели.

 

„Пущайте! Вятър от изток повя! -
            белите викат: За срама!
Или пък тука съзвани сме ний
            врява да вдигаме само?“

 

- Чакайте западний вятър! - крещят
            черните ядно и диво:
Само от запад когато повей,
            смила се хубаво мливо.

 

Викат, делякат се; върхът един
            иска над други да вземе...
А воденични ветрѝла стоят
            и неподвижни, и неми...

 

Воденичарят, накрехнъл калпак,
            там под мустак се подсмива:
нему е уемът сигурен все -
            има ли, няма ли мливо!

 

Ала и нему, ей врява и глъч
            до̀сита вече омръзна -
грабна товарница той и завчас
            луди мливари разпръсна...

 

Мирно е около; вятър не вей
            в сградата вътре, ни вънка;
ни воденични ветрѝла скриптят,
            ни кречеталото дрънка.

 

Бяло-червено-зелений байрак
            дреме над стрехи поставен;
лепнато е кречеталото там -
            наместо гербът държавен.

 

Всякоя зима тълпи по тълпи
            стичат се луди мливари,
всякоя зима повтарят се пак
            там тупурдиите стари.

 

А воденичарят, накрехнал калпак,
            сам под мустак се подсмива:
що го е еня, че в Опакий край
            опако всичко отива?!

 

На чудесии обръгнал е той...
            В Опакий край чудесата
не както другаде са чудеса -
            те са в реда на нещата!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]