Пенчо Славейков

„Епически песни“, 1907

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

ПОЕТ

 

 

 

 

С оръжие в ръка бе заловен
той на Балкана и пред съд доведен.
Последен изпит беше него ден,
и неговият отговор последен.

 

„Вий питате какъв съм! Втори път,
че съм поет ви вече отговарям.
Защо въстанах? - казах пред съдът,
но питате и аз ви пак повтарям:

 

Обичам аз полето, сладкий дъх
на неговите рожбици, цветята -
и привечер, кога ги милва лъх,
и сутринта, окъпани в росата.

 

Щом цъфнеха напролет те, при тях
от юг им птички идваха на гости.
Аз от дете с тез птички другарях,
че дивни бяха песните им прости.

 

Свободни песни... не като онез,
каквито ази пеях - и каквито
сте и от други чували до днес:
то бяха песни от сърце честито -

 

сърце свободно, сгряно от лучът
на божието животворно слънце,
и во което песните растат,
като в поле посеяното зрънце.

 

Такова слънце в моето сърце
не грееше - то в мрачина бе клето...
И ази грабнах пушката в ръце
да извоювам слънце за сърцето.

 

Та песните, които то роди,
на радост рожби, радости да сеят.
Поета - тъй небото отреди -
да пей, свободни птички както пеят...“

 

*

 

Присъдата бе смърт. На другий ден,
преди зори, обесиха поета.
Ръмеше дъжд и вятъра студен
като въздишка стенеше в полето.

 

И неми бяха влажните листа,
там, на липата, дето той издъхна...
Откакто на бесило стана тя,
там песента на птичките заглъхна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]