Пенчо Славейков

„Блянове“, 1898

Литературен клуб - 20 години! | българска литература | страницата на автора

 

СЪН

 

 

 

 

Прегърбен под кръста нерадостен свой,
          самотно живееше той
унесен във своите мисли тъжовни,
          далеко от шумът световний.

 

Понякога само пред неговий глед
          възниква и чезне без след -
снагата й стройна и образ сияен,
          и нейният поглед омаен.

 

На нейните устни усмивка играй -
          и милва го тя, и ласкай,
и лъхва в душа му томление знойно
          и скърби в сърце безпокойно...

 

Преди да я грабне внезапно смъртта
          в обятия ледени, тя
едничка му беше за сърце отрада
          и в земни неволи услада.

 

Неволя я зла прикова на легло...
          Над нейното бледно чело
незрима десница смъртта бе простряла -
          тя нея бе жъртва избрала.

 

И сетният час!... Как тя устни откри,
          и нему се ноще стори
тя иска да каже... А само въздъхна -
          възви се и тихо издъхна.

 

„Какво ли тя щеше да каже?“ Безплод
          той мисли и гатка през целий живот,
обзет и унесен от мисли тъжовни,
          далеко от шумът световний.

 

Довека остана си тъй без ответ...
          Прости се той с тъмния свет.
И с поглед възчуден, и в тайна омая,
          престъпи през прага на рая.

 

И сепнат, за миг се той тамо възпре,
          че нейния образ съзре -
и схвана от нейните устни словата,
          които не чу на земята:

 

„Довиждане...“ Трепна залисано той.
          А наедно с ангелски рой
веч тихо отмина тя чиста и бледна -
          и само го тъжно погледна.

 

И той със въздишка обори глава,
          повтаряйки тези слова...
И тръгна низ рая с тъга на душата -
          и в спомени пак за земята.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Публикация в кн. „Епика“, Пенчо Славейков, съст. Стоянка Михайлова, Камен Михайлов, Изд. „Фигура“, С., 2001 г.
©1998-2018 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]