Дядо Рад пипаше врата си в тъмния коридор долу: потриваше бръчките си, пламнали от затилъците на Миндиля.
си, жълта като смин. А каква хубава беше тя някога ху-бава, е-ех!
Той си е сам крив, разбира се: трябваше да си свива езика. Виното го забърка, виното. Инак защо е панагюрец, ако не ще има и толкова хитрина. Време ли е да плещи човек сега, когато брат брата коли.
Старецът шареше по пода на колене: търсеше очилата си. Цафна тя — ако са се строшили... Тю, за срамотата... Не, той дядо Рад капка вино в уста не ще тури. И ще си свие езика, съвсем ще го свие, просто ще си го глътне.
Ръцете му напипаха някаква врата, тя се открехна и Карабелица изпружи шия:
—Кой е-е? Кой дойде-е-? Сашка ми доведете, моя писан левент, учен, та умен, най-учен и най-умен!
Дядо Рад попълзя на четири.
—Нали то-това му и-изяде гла-а-вата. Кара-рабе-ли- це! Що му е тря-трябвало учение? И що му е тря-рябало у-у-ум!
Старата сграбчи сахана до възглавието си и заблъска пода:
—Внука си искам да видя! Дайте ми го-о! И няма да умра, докато не го ви-идя!
Ще умреш, ехе, и още как! Дядо Рад гледаше връстницата
И панагюрецът се заогледва плахо, че току се припя пак.
—Заклан е, Карабелице! Заклан е ма! С други триста него, с други три хиляди като него — все млади и зелени. Господи! Заклали го — ху-ху-ху! Драли ги като ярета... че зимали страна на сиромашкия народ — ху-ху-ху! На сиромашкия народ ма, Карабелице — ху-ху-ху! А грях е това, господи — грях ли е, ху-ху-ху! Грях ли е хо-о, звярове побеснели — ху-ху-ху! Ху-ху-ху!
Сртарата чорбаджийка избели помътнели очи. И ръцете и се отпуснаха по двете страни на одъра — тежки като велиденски свещи.
Плачът на панагюреца изби в кашлица.
Отърча изплашена слугинята Марга, погледа и плесна ръце. Тя разбра, то беше ясно. И хукна — блъсна се о стълбите в коридора.
Божа проклетия — йоох, сватба и опело в един ден! Чорбажииката ми душа бере, йоох!
Наскачаха жените от сватбената трапеза при кухнята. Но Миндиля — приставът — ги скова. И се яви сам в покоите на умиращата. Дядо Рад още кашляше. Миндиля огледа старата и възправи стареца.
Дигай се, старо куфало, какво си се скашкал. Върви да намериш оцет да опомним жената.
И го изтласка навън.
Миндиля знаеше кое как трябва. Той прошари с две ръце под възглавието на умиращата, напипа кадифена чантичка със седефена дръжка и се задъха, докато прибесъдържанието и в задните джобове на куртката си. После вмъкна чантичката пак на мястото и — под тежката глава на чорбаджийката.
Оцетът, който донесе дядо Рад, не дотрябва: умиращата запъпра клепача. Можеше, разбира се, да и се втикне малко оцет под носа. Но каква полза. И защо. Много е дотрябвало на света да живее още Карабелица. Дядо Рад беше пристъпил опулен, но Миндиля му отблъсна ръката.
Остави! Не трябва! Не видиш ли, душа бере. И по-добре!
Миндиля не се вълнуваше.
А слугинята Марга беше вече пропълзяла по стълбите в горния етаж. И бледа, чорлава, втурна се в салона. Не можеше нищо да и се разбере, то се знае. Но Мичето пребеля и писна: "Стара майко!"
Глупачка слугиня! Диване такова — просто да я пребие човек! Умряла Карабелица — чудо станало! И утре е ден ще я погребат: не можеше ли да се премълчи? Каква брачна нощ ще е то, след всичко това... Впрочем...
Сватбарите обориха чела.
Но Мичето се опомни и блъсна околийския, да я оставят на скръбта и, да я оставят!
Обхвана я обаче и кметшата. Запрегръща я и зацелува. Да дойде на себе си Мичето, миличката! Умрялата — умряла! Ще я измият утре, ще я облекат и ще я погребат.
—Миче, гълъбче, не си разтуряй сватбата, тъкмо се поотпуснахме!
Мичето заискри очи. Досети се може би какво трябва сега. И залута поглед по гостите — тъмна в лице, устните и треперят. Ще им кресне навярно да се махат. А-а, да се махат!
Полковникът, извил ръка на хълбок, гледаше младоженеца. И по устните му играете виното, което беше пил.
"Фит с фит!"
— Какво се пинкавиш, хей! На тебе казвам, кумец, върви да приклопиш очите на баба си. И потършувай под възглавието и, да те не преварят.
Кривоокият се сепна. И повлече жените. А по стълбите ги изостави.
Приставът Миндилев вече излизаше от стаята на старицата. И прибра нозе.
— Не е още умряла, г-н началник: душа бере.
...Умиращата посрещна зетя си с блуждаещи очи. Но тя спря поглед на дядо Рад.
"Този пък — лукова глава тук, хе!"
Трябваше да се бърза, разбира се. И затършува зетят под възглавието на старицата. Напипа кадифената чантичка, сви я в шепата си и метна ръка зад гръб.
Умиращата усети може би: запъпра пръстите на мъртвите си ръце.
А Мичето вече пищеше из коридора:
10
Бай Нако избърза — яви се в тъмния коридор. Озърна се като убийца, нозете му се прегънаха и кой знае защо, попипа си дебелините отзад. Пое после стълбите за горния етаж. И спря.
"Фашизъм, пфе! И добре, токо кам фашистите? Генерали без армия, пфе!"
И пое пак нагоре. — Да проагитират — фашистите — народа, да го доведат до увлечение, че тогава да развеят байрак. Да.
"А така ще изколят само младежта, и това си е. Прос-то ще се опозорим пред цял свят. Не, не, властта трябва да се поеме пак от партиите. Толкоз. Нищо повече.
Горе той обърса студената пот от челото си и влезе при Софка. Тя беше с огледалце в ръка.
— Е, Софке, разследва ли те полковникът?
— Да, току-що.
Лицето на Софка гореше, тя беше изпотена, очевидно разследвали са я.
— Е?
— Глупости, Нако. Отиде сега Димо да ругае оногова, кривоокия.
Софка кривеше очи по огледалцето и съвсем обърна гръб на мъжа си. Бай Нако се нацупи: втикна ръце в джобовете на панталоните си и пусна корем напред — излезе.
Под балкона на предния Карабельов двор гъмжеха же-ни. Бай Нако затипа на пръсти. Жените, дигнати из домовете си по бели фусти, белееха сега като видения в гробища.
"Какви времена доживяхме, тю-ю!"
Бай Нако се сви и затипа назад. Поспря пред стаята на жена си, но си представи мустачките на полковник Гнойнишки. И отмина.
— Самото да е, разбира се... Обърка се светът, и това си е...Баре да е революция, пък то... убиват — някои — пристава Миндилев, подкупват слугинята Марга, отвличат Мичето изпод венчило, подпалват пазаря... излиза и цяла чета из града... а после? Щуротия една и нищо пове-че! Няма да гръмне и кьорав пищов, пфе!
"И те генерали без армия — хе-хе!"
М-да, фашизъм без фашисти, революция без революционери — пфе! Иди му хвани края! Самоизяждаме се, и толкоз!
Бай Нако беше свил пак устни на фунийка но изведнъж полузина ужасен: стрелна му съзнанието цифрата 17.
"У-у... толкова преди... и сега... толкоз...е, де ще я изкараме по тоя ред, а?
М-да, не вървим добре...Ще погнусим света. И току виж, заличили са ни от лицето на земята...просто тъй, като мръсно петно — хи-хи...Истина, само да видиш!"
Къс, дебел разкрачен, кметьт бай Нако се проникваше от мислите си и в съзнанието му догаряше цифрата 17 — голяма, червена...
Но сепна се и забърза на пръсти — излезе в задното крило на коридора.
А тук клекна — сви се като пред изстрел. Долу някой изрева:
— Няма ли господ на небето, бе-ей!
Бялата нощ сливаше наведените дръвчета на овощака. И навързаните едвам личаха — по двама на дънер, един зад друг, приведени, пъшкат като Сизифа.
Бай Нако не беше видял нищо. Но виждаше, свит на кълбо зад дъсчените перила. И трепереше цял. Ще се яви сега оня със сивата шапка и...
— Не, тогава Нако ще избяга, то се знае. Той би избягал още сега. Но слушаше: те говореха — те долу... Това приковаваше бай Нака.
"А след малко…няма вече да говорят...никога!"
Пръстите на бай Нако заиграха...пръстите на ръцете му... с които току-що беше подписал долу протокола...
Не, той ще избяга! Но слушаше: те говореха — те до-лу...Цигарка искаше някой, цигарка.
А-а! Бай Нако си извади носната кърпичка...
"Нека им дадат пък...да им дадат за последно по една цигарка... какво има!"
И забърса кметьт сълзите си.
Той имаше добро сърце — бай Нако!
В стаята на Мичето се сипеше глъч. Кумът, полковник Гнойнишки, хокаше кумеца си. Пфу, да плаче за една же-на, за една мокра пола!
— Войвода си бил, Сотире, офицер си бил! Засрами се!
— Пък и жена като жена ли е най-после Мичето! Да се венчее — доброволно — с одного, пък да хукне с евреин, пфу!
— Плюй, ти казвам! Ха ставай! Стани де!
Сотир се остави да го дигне кумът му. Но се сложи пак на Мичевия креват. И похлупи лице в шепите си.
М-да, все пак за окайване беше той. Полковник Гной-нишки разбираше това. Мичето беше жена — тука ли си! Парче и половина. Та че хвръква и наследството... Тю да се не видеше!
И заходи — полковникът — със ситни стъпки. Сучеше мустачките си, ще ги оскубе. Мичето трябва да се намери И ще се намери, то се знае. Заслужава това тоя кривок дявол.
— Сотире, стига! Ще я намеря, ти казвам! Давам ти честната си войнишка дума.
Сотир изхлипа и още по затисна лице о шепите си. А какъв храбрец беше той — тоя кривоок дявол! А-а, как летеше той с рогата си на Криволак!
Гнойнишки спря и опна гърди. Ех, дявол да го вземе, дявол да го вземе! Сражаваха се те —и той, и Сотир, и всички, —сражаваха се на изток и на запад, на север и на юг. —Дявол да го земе, дя-вол!
А сега тоя герой... тоя крилат храбрец... тоя беден Со-тир... М-да-а, за някакви бакалски богатства тук — е-е-ех
Нищо.
Нима трябва да благоденствуват само мародерите, които... които...
Нищо.
На Круша взводът на Сотир Иванов се стопи цял, самият той беше с пронизан врат...
И оцеля! Кривоок дявол, ха-ха!
Нищо.
М-да, такива подвизи, такива подвизи! Е-ех! Погребаха се всички надежди, всички. Здраве му кажи. М-да.
Просто лягай и мри.
Гнойнишки тупна с крак и раздруса къщата.
— Сотире, ще те бия! Пфу, за една фуста! Казвам ти ще те бия — ставай!
Сотир изохка и се дигна. Нему не е му вече до фуста Жена като жена. Пък и — би видяла Мичето — намери ла си би тя господя — само да му се падне още еднъж в ръцете.
— Не е там работата, куме, а виж какво...
И зашепнаха.
Бай Нако беше пропълзял на четири в коридора: сто ри му се, че долу се яви човекът със сивата широка шапка.
Турнал пръст на уста като дете, той ясно съзнаваше, че живее във времена като богомилските някога. Да, богомилските — от средните векове — и нищо повече! Тю-тю!
И зина: от спалнята на Мичето се понесоха крясъци. Гнойнишки, полковникът, викаше с пълно гърло като на парад. Хм, сякаш нарочно. И не командува, а псува:
— Мерзавец! Ще заповядам да те разстрелят немедлен о!
Не; какво значеше това? Комедия или трагедия, а? Бай Нако се стъписа — вратите на спалнята се открехнаха — нарочно сякаш! Гнойнишки подаде рамо и крещеше:
— Престъпник сте вие! Опорочихте властта! Оскандалихте правителството!
И като изпружи шия навън, изрева:
— Под-по-ручик Ти-ихов!
Адютантът поникна като из пода — тънък, изтегнат, хубав.
— Подпоручик, земам под стража шефа на полицията. Той още не е уволнен от началството, това ще стане впоследствие. Прочее, поверявам го вам.
И адютантът се закова пред вратата.
Бай Нако протри ръце. Не, даже игра да е това, пак е нещо. А можеше и да не е игра. Човек за човека е вълк. Гнойнишки ще изяде кривоокия сега, за да измие себе си.
Сипнаха се любопитни от сватбения салон и от долния етаж. Помощник-кметът Дечко се залепи о бай Нан-ка. Хм, любопитен и той, хе-хе — минало му е!
Гнойнишки поговори насаме със запасния майор Кандилев, сви връчения му протокол и разля глас към всички:
— Не мога, господа, да ви поверя нищо от онова не-вероятно и скандалиозно, което... Впрочем, това вие ще узнаете впоследствие. А сега...
И направи знак да го последват.
Лицата пребеляха.
Коридорът се изпразни бавно.
— Адютантът — закован пред спалнята на Мичето — запали цигара. И не видя откъде поникна до него бай На-ко. Той пристъпи с незапалена цигара, ръцете му трепереха. Адютантът попита:
— Всичките ли — навързаните в овощака — всичките ли, г-н кмете?
— Всичките. Тъй се реши.
Погледите им се посрещнаха през цигаревия дим.
Адютантът се заекна:
— Ч-ч-че не-не са ли и те българи, г-н кмете? Хубав е адютантът — дълголик, с тьнки устни! Бай Нако се извърна. Гледай го какво пита, май с момче. Хм цъфна тя, щом са потресени вече и те.
Но зад бай Нако поникна още нечия сянка — също с незапалена цигара.
— Да запаля, бай Нако. Що не слезеш долу, а?
— Аха, Ячо. Ти що не слезеш, а?
— Може ли? Аз съм прокурор.
Но в предния двор запищяха жени. "Що ни биете бре хей!" Хм, ясно е: ще ги карат да присъствуват. Кмет и прокурор отърчаха към предния балкон. В бялата нощ с очертаваха долу гърбове в куртки: въртяха бичове и женският вой се губеше към задния двор.
Бай Нако беше забил нокти в лакътя на Ячо и се повлече с него към задното антре.
Долу, пред овощака, лъщят ножовете на кордон войници. Жените изпълниха празното място пред тях.
И бялата нощ настръхна: войниците защракаха отворите на пушките си.
А-а!
Из навързаните се понесоха недомлъвки, после хълцукания. И някой страшно изрева:
— Ще ни убиват, бе-ей!
Но и веднага всичко онемя: из овощака се замярка сива широкопола шапка.
Старият обущар Капанов изпружи шия към сина с зад себе:
— Съ-събчо, жа ни убиват: затова гонят жените към нас. Помни ми думата, жа си приказваме пак.
Събчо изхълца. И старият се сепна:
— Срамота, Събчо! Дръж се, сине, мъж си!
Но Събчо се тресеше цял зад гърба му. Е, не се лесно мре на младост. Пък и първа рожба чака Събчо. Поне да го оставеха да си я види, че тогава. Старият обущар разбираше това. Кучета!
— Поеми х а в а, сине! Ей тъй!
И обущарят пое шумно дъх. Но Събчо изхърка само задавено. Хм, ще умре, преди да го измушкат. Стария ритна заднем сина си.
—Поеми хава, ти казвам, псе. Хайде де-е, чудо щяло да бъде, че ще липсаме от света!
И Събчо се окопити:
— Не-не ми се мре бе, та-та-тате!
— Бе беки мене ми се ме-ме-мре. Ама умирали са то-толкова хо-хора, Съ-събчо. Пък то може теб и да не ко-лят. Амче каква ще стане тя, ако ко-колят и младите, амче...
Но от съседното дърво завика дрезгло Марга, слуги-нята:
— Го-гос-поди, мене, за-защо ще колят: аз съм же-же-на-а...
Старият Капанов изпружи шия напред: от съседното дърво отвързаха адвокатчето Дърленски. А-я, почва!
— Съ-съ-бчо, почват!
И изхвръкнаха очите на Събча от орбитите, устните му се подуха и се пукаха, той безумно изрева:
— По-мощ бе, хора — колят ни бе, ей!
Ревът — грозен, животински — процепи бялата нощ. Старият обущар се заогъва о вързаните си ръце: хората, които отвързаха адвокатчето Дърленски от съседното дърво, се насочиха към Събча.
И прозвъня стоманен глас:
— Кой изрева?
Събчо се заекна и пак разля зверинен глас:
— А-а-з...
И баща му прехапа език: тъп парабелов изстрел разтресе младото тяло на вързания зад гърба му Събчо. Ста-рият обущар се напрегна приведен, давеше го кръвта от прехапания език, изпружи шия към убийцата на сина си и отчаяно ритна заднем.
Убийцата отскочи. И изпсува. После зина също и пред стария обущар черната като змия цев на парабел. Гърмът беше съвсем отблизо: тъп.
Бялата нощ почервеня.
Жените, притиснати о задната стена на дома, пищяха и се люлееха като завеса със зацапани фигури.
И блещяха пред тях войнишките байонети като погребални канделабри.
Кордонът войници се пречупи — изтласкаха напред адвокатчето Дърленски. Жените онемяха.
И пристъпи пред тях снажен мъж.
— Българки! Ст, тишина! Българки, ще отговаряте каквото ви питам. Така. Ето, пред вас е едно нищожество. Прочее, питам: човек ли е това, или червей?
Човек е, то се знае, какъв ти червей. Жените се запритискаха една о друга. Ораторът избуя:
— Отговаряйте, каквото ви питам, мерзавки!
Страшен... Жените зашепнаха: "Дърленсковото е." —"То е, ами!"
— Така. Добре. Тъй. Този е червеят Дърленски, адвокатчето. Сега да излезе напред тази мръсница, която го родила. Вед-на-га!
А-а! Жените стояха като ударени. И някоя хвърли високо:
— Тя е в гробищата бре!
Ораторът не можа да разбере.
— Какво било?
И загърлиха жените по цялата стена: "В гробищата е бре!" — "Там я търсете!" — "Че дано прибере господи вас при нея."
Снажният човек се сопна. И се надвеси над зацапаната завеса.
— Коя прокълна? Тука я искам! Веднага!
"Ау!" — изхриптя една. "Ау!" — кресна и друга. Ба! Завикаха дрезгло:
—Мъртвите не са мръсници бре! Мъртвите са свети поразнико, да те господ убиеше!"Щур Кандилев, пфу!"
земеш тогава роднини?
Полковник Гнойнишки дръпна оратора настрани. Не биваше така, жени са, ще закрякат като гъски, то се знае.
— По-сдържано, г-н Кандилев, по-сдържано и с такт, тъй, знаеш...
— Разбирам, г-н полковник.
Жените стояха притиснати една о друга. Но Кандил пристъпи сега мек. Нека излезе тази, която го е прокълнала: доброволно да излезе, нищо няма да и стори той.
Така, разбира се, човешки трябва. — Жените се заблъскаха: сред тях се задвижи чорлава глава с окървавено лице. Капанката беше навярно: не можеше добре да се отличи, то тя трябва да беше — обущарката.
Кандилев я пое. И я обърна към жените:
— Ха тъй. Прочее, българки, тая вещица е родила този червей!
Капанката — снажна, плещеста — се възмути: тя да е родила това свито пред войниците джудже?! Но Кандилев повиши глас.
— Сега, жени, ще искам — пак доброволно — да ми изтласкате тук сестрите или братовчедките на този червей. Хайде!
Жените се споглеждаха. Дърленсковото, адвокатчето, нямало никакъв род: било кръгло сираче. Кандилев се обърка. Необходими бяха сега, види се, някои сестри и братовчедки на червея Дърленски: съвсем необходими! А то ги нямало и жените не можеха да ги измислят, разбира се.
Кандилев се заогледва безпомощен и пак възбуя: лъжат тия мерзавки! Но полковник Гнойнишки го взима отново подръка. Щом родоотстъпникът Дърленски няма родове, откъде ще му ги намерят жените!
— Мерзавецът може да е незаконен син, Кандилев! Може да е подхвърлено дете; откъде ще му
И зашепнаха. Нямаше съмнение, тъкмо с адвокатчето трябваше е ф е к т, за да не излезе само голо едно убийс-тво като преди: то не е възпитателно впоследствие!
— Да, признавам, Кандилев, належаще е именно тоя адвокат изверг, той именно да бъде пред самата си смърт оплют от своите си майка и сестри, от своите си же-на и деца, но — фаталност!
Снажният Кандилев попипа брадичката си.
— Чакайте, г-н полковник, ако тоя мерзавец не е имал даже и жена, то... може ли да е нямал любовница?
... Истина! Имал е, разбира се—и само една ли... Вот идея! Браво, Кандилев!Измислица е, всичко е измислица. И нямат легенди вековете; всяко поколение е съчинявало само за себе си и нищо не се е предавало от минало за бъдеще. Даже надали е имало минало. И не ще има бъдеще. Нищо не е имало и нищо не ще има: мърсете, колкото искате — дедите не ще чуят и внуците не ще се червят.
Над овощака бездушно цареше бялата нощ. Войнишките байонети блещяха като погребални канделабри. И замряла беше живата зацапана завеса по задната стена на Карабелевия дом.
Ето защо всеки родоотстъпник трябва преди смъртта си да бъ-де всенародно оплют и преди всичко от тия, които въоб-щем му са били близки на душата. Затова аз пожелах отначало да ми посочите майката на тоя изверг. Но той нямал такава. Добре, толкоз по-добре: не за-слу-жа-ва! Пожелах после да ми посочите негови сестри и братов-чедки. Но той нямал и такива. Добре, толкоз по-добре: не ги заслужава! Нун, сега, вън от майка и сестри, каква още мила женска душа може да има един мъж? Помислете, а? С една дума, въобщем, българки — тоя изверг, — той все ще да се е вреждал с някоя от вас, а?
Снажният запасен майор пристъпи пак. И тържествен беше сега:
— Из кървите, които ние днес проливаме, българки — кърви черни, кърви подли, кърви мръсни, — из тия кърви въобщем ние искаме да израсне свещено поколение.
...Живата зацапана завеса се прегъна към стената, продра се глухо нечие гърло "уха-а" и се зачупиха сякаш лозови пръчки, запращяха, пламнаха:
— Уха-а, мазник! Дю-ю!— Глупец Кандилев, пфу!
Когато камшиците приковаха живата зацапана завеса о зида, Гнойнишки изтегли сабята си.
— Няма никоя да гъкне, ще ви изколя като кокошки. Слушайте. През петстотин години, да, през цели пет века не е имало дом в България и не е имало челяд българска, които да не са били газени от агарянеца. Лъжа ли е, мърсии?! Е, добре, ето това е, което ще докарат до главите ни пак продажници като тоя червей!
Мъничкият полковник изви сабята си към свития пред войниците Дърленски.
И той трепна — черен, с изцъклени очи.
Това се почувствува. Полковникът се раздруса от погнуса и шумно се изхрачи върху вързания:
— Пфу, позорно клеймо на земната кора! — Жени! Българки! Едни окаляници, които според делата си и впоследствие стават предатели на своите си отечество и държава, на своите си майки и жени, на своите си... с ед-на дума, такивато едни изверги, които не жалят и децата си, какво заслужават, а? Едно-единствено: оплюване! Да, всенародно оплюване! И смърт! Немедлена, мо-ментална, да! Оплюване и смъ-ъ-ърт!Дърленсковото, адвокатчето, заслужаваше оплюване, то се знае: няма ни куче, ни коте, а и то бърка света. Капанката хвърли през войнишките пушки плах поглед към овощака. Сърцето и се заскрежи. Ще дочака тя реда на своите и ще видят тогава — всички ще видят. А сега
ще изпълнява. И пристъпи към Дърленсковото. Да не плюе ли? Капанката би удавила в храчки и целия свят!
Потръгнаха жените — плюят.
И се вцепениха: блясъкът на байонетите се пречупи, вързаното адвокатче — мъничко, сдървено — изрева от-сечено и после се дигна от земята, набучено на ножовете като чучело.
... Ще примират жените — една по друга, то се знае. И ще ги отвлекат пак в предния двор — как инак?
Нищо. Можеше да се оплюват не живите, а труповете им, разбира се. Но нищо.
Ячо, прокурорът, обаче беше възмутен. Непростите-лен г а ф! Избий ги, напласти труповете и плюй после, колкото щеш.
— Амче.
Те бяха съгласни — прокурор и кмет, свити в горното задно антре. Бай Нако намисли даже нещо силно:
— Военните — остави ги ти, Ячо. Хм, желаеш да превъзпиташ народа — добре! Настели утре труповете сред пазаря, полей ги с газ и нека се извърви градът: да плюят! А после — запали! Да горят! Да горят дни и нощи — за приказ и помен на вечни...
Той не се доизказа — в овощака екна песен:Мила родино, ти си земен рай —
И се пречупи от бързи два изстрела. А после продължи пак:
Твойта хубост, твойта прелест,
ах те-е ня-мат кра-ай.Жените запищяха по такта на двойните изстрели.
всеки изстрел по един пръст, един, два... пет... осем... Хм! Има си хас да е избягал някой. Втаса тя тогаз! Току виж, описал е после всичко.
Бай Нако приклекна до нозете на прокурора и броеше: на всеки двоен изстрел свиваше по един пръст.
И песента в овощака не прекъсваше.
А последният изстрел беше само един.
И следващият пръст от ръката на кмета остана изправен. Така трябваше: нали по протокола бяха 17?
Но бай Нако сви и изправения си пръст: той не беше турил в своята сметка измушкания Дърленски.
И се опули в пръстите си: не, сметката не излизаше! Едно, две... пет... осем...
"Осем! Е, осем по два — 16!"
Свитите пръсти на бай Нака показваха 16 разстреляни. И таз добра!
— Ячо, аз изброих само 16.
— 16 ли?
— Ето бе, брате: на
— Глупости, Нако. Смяташ ли и Дърленски?
— Смятам го.
— Ами двата изстрела преди него?
Кметът трепна. Да, той беше забравил първите два из-стрела. И сви бърже още един пръст. Но веднага изблещи очи:
— Че каква стана тя: сега пък излизат 18! Ячо! Ячо бе!
— Остави, Нако, чакай.
Прокурорът следеше нещо долу. Кметът го задърпа:
— Господи! Грешка е станало, Ячо: 18 души са!
— 18 ли? Тогава може 18 да са.
— Но как, Ячо, в протокола бяха 17 — най-сериозно.
— Тогава 17 ще са.
— Но аз броих: 18 излизат, най-сериозно!
— Как ще излизат 18, Нако, като са били 17! Сбъркал си нещо, това е.
Нако запъпра ръце. Орех ли е броил, че ще сбърка — и таз добра!
— Това е човешки живот, Ячо!
Но кмет и прокурор трепнаха: долу някой каза високо:
— А бе — 18 излизат!
Агентите влачеха трупове от овощака, някой ги броеше и повтори пак:
— 18 са, истина!
Кмет и прокурор се озоваха долу. Полковник Гнойнишки ги сгриза с поглед:
— Да се преброят труповете! Срамота!
Агентите ги запремятаха. Не, те не бяха по-малко!
— 18, г-н полковник.
И таз добра... Ръката на Гнойнишки заигра по мустаците.
— Поручик Рибаров, как трябва да се разбере това: вие ни давате 18 трупа?!
Човекът с широкополата шапка изплю залепената на устните си цигара:
— Щом са 18... толкова ще са били, г-н полковник.
— Ха сега де!... Кметът пристъпи.
— Хм, 18 са, и аз толкова ги изкарах, Гнойнишки: ис-тина!
— Молчат!
Гнойнишки махна с ръка и викна старшия стражар:
— Я бе измъкни от грамадата тук трупа на пристава Миндилев: с него стават 18. Хайде!
Старшият изкозирува:
— Трупа на пристава ние отнесохме още снощи у до-ма му, г-н полковник!
Гнойнишки позеленя. На какво приличаше това наистина: труповете трябваше да бъдат 17.
— Да се преброят пак! Веднага!
... Не, труповете бяха 18! И не можеха да станат 17 — по никакъв начин!
Гнойнишки разпери ръце. А пристъпи и Кандилев, запасният майор:
— Господин полковник, осмелявам се да доложа, че ние сме взели протоколно решение само за 17 души. Про-чее, аз отхвърлям от себе си всяка отговорност!
... И с право, разбира се. Гнойнишки се облегнана сабята си. Така е, отговорността пада върху тоя, който е съставил списъка. М-да.
Шефът на полицията! М-да... И толкоз по-добре! Ве-ликолепно! Сега вече е свършено с него — с тоя мерзавец, да!Бай Нако протри ръце. Тя ще стане сега една... И запреде по стълбите след Гнойнишки. Тоя влезе при кривоокия — в спалнята на Мичето. Да, тя ще стане сега една...
! По погрешка убит, ай-й-й!
Бай Нако поднесе цигара на адютанта и залепи ухо о ключалката.
В коридора се яви и Ячо, прокурорът. Обущата му скърцаха. Бай Нако размаха ръце зад гръб — да не шуми Ячо!
И след малко отскочи като ударен.
— Господи, дядо Рад убит
Кметът стискаше дебелите си бузи и се залюля. А ка-то стигна срещната стена, приклекна с опрян о нея гръб.
— Миличкият, миличкият дядо Рад!
Ячо, прокурорът, разбра: убили са наред с другите и стария черковен певец дядо Рад. Но как е попаднал той между навързаните в овощака! Странно. Впрочем, така е то, щом се игнорира правосъдието, да, да.
И поднесе на съкрушения бай Нако цигарка:
— Запали, Нако. Станало сега. Хм, просто глупаво. Запали де!
— Остави, брате... Ти знаеш, ех! Това е нечувано зло-деяние.
— Да не ти е нещо роднина старият псалт, а, Нако? Кметът заплака. Роднина, хм, роднина!
— Роднина е ни-нищо, Ячо! Е-ех! Ако съм аз днес гра-мотен човек, да знаеш, дължа го на дядо Рад! Да. И ако още знам молитвичка някоя, от него съм я научил, от не-го, да! И песенчица ако помня, да, и песенчица даже, пак от него е!
Бай Нако извади носна кърпичка и се осекна.
— И каквото добро е още останало в душичката ми, Ячо-о... и ако е останало още нещо добро в душичката ми, Ячо-о, от дядо Рад е, от дядо Рад... от неговата златна устичка е — златна, златна — е-ех!
Бай Нако се съкруши съвсем. И Ячо го подигна насила: не биваше кметът на града да е приклекнал до стена-та тъй, като селянин по съдилищните коридори.
— Стига, Нако. Станало сега. Ха запали.
И Нако запали цигара, засмука, а после сви език на фунийка до самого ухо на Яча:
— Ячо, да знаеш, те ще разстрелят и нас, само да видиш!
— Кои бе?
— Военните, кои.
— Мълчи, и стените имат уши.
Бай Нако се пообърна и засмука пак цигарата. — Ми-личкият дядо Рад! — А те ще разстрелват, военните, как-вото и да мисли прокурорът, да. Ц-ц, миличкият дядо Рад!
— Хм, виждам го — пред очите ми е и сега, Ячо: бедничкият дядо Рад! — Дай ми още една цигара. — Да, седим ние по ризки в школото — все край стените, на пода — де още чинове! Седим, а той ни разказва, разказва — все за Панагюрското въстание! Как са се били с турците първия ден, после как втория... И крили се сетне по таваните — седмици, седмици, — все по таваните — е-ех!
... Вратата на Мичината стая се открехна, показа пол-ковник Гнойнишки гръб и викаше:
— Ще отговаряте! Да се разстрели старият черковен певец на града, не, това не може да се прости! Аз още ут-ре ще ви предам на прокурора, още утре!
И тръшна вратата пак, защото кривоокият се оправдаваше нещо.
Бай Нако заискри очи. Ще види той сега — началникът — кой кум, кой сват. И задърпа ръкава на прокурора:
— Ячо, защо да го предават на теб, а? Откажи! Има ли сега съд за другите? В камион и хайде!
Прокурорът сви с език цигарата в ъглеца на устата си.
— Бе те нека ми го дадат, че тя е лесна. ...
Полковник Гнойнишки отвори пак вратата и се изплю
—Няма вече кум и кумец, батинка: картечница за теб, картечница!
Пресрещнаха го прокурорът и кметът:
— Как е станало това, г-н полковник — как е могло да стане?
— Кое бе, Ячо?
— Разстрелване без присъда, моля ви се!
— Де холан!
Бай Нако разпери ръце:
— Но, Димо, дядо Рад е ветеран от Панагюрското въс-тание!
Полковникът го сгриза с очи. — Ветеран — дядо Рад, — а е способствувал тази нощ да влезе тук чета, да убие пристава Миндилев, да отвлече Мичето — да!
— Оставете, господа гнил народ, робски, подъл! Я вървете по мене!Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати ус-та, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове.
и впи ръце в корема си. Гласът и беше прегракнал, но изрева отчаяно:
И кървите миришеха
Жените, подкарани от предния двор, прииждаха по уличката, изпущаха отсечени писъци и скубеха коси пред кордона войници.
Сбиха ги в куп, оградиха ги каскети и заиграха камшици пак.
— Ще онемеете!
И онемяха.
Тогава началникът на гарнизона, кметът, прокурорът и всички пристъпиха към грамадата.
Изтегли полковникът сабята си и разля стоманен глас:
— Проклятие и храчки върху родоотстьпниците за вечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място!
... Плюеха.
Камшици подкараха и жените.
Още малко — ще почнат и те.
Но зафуча над всички глави — полудя може би! — висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча под камшиците.
— У-у-у-у, мари хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а!
Пристъпи, дигна крак високо към грамадата напластени трупове
— Не жа ги плюем ние, г-н офице-е-ер, че хай така сме ги късали от себе си!
Камшиците замряха над потръгналите жени. Сопнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грама-дата от трупове — възцари се в бялата нощ. Страшно, до полуда страшно!
Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично отстъпление.
— Добре... И ти имаш право... Така да е: няма да плю-ете... Добре...
После потресе глава и разля тънък глас:
— Музиката! Да дойде веднага! Не-медле-но!
Жените се свиха, блъскани от стеклите се музиканти.
Гнойнишки пъхтеше. И заповяда:
— Хоро! Пайдушката! Веднага!
Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, бесен в лице, разигра сабята си.
— Кмете, повеждай! Хоро искам! Хващайте се всички! Хоррро, ви казвам, или с труповете ви Марица ще задръстя!
Но Капанката — разкрачена, снажна, чорлава — залюля се като пияна. И изпищя:
— Убий, куче! Убийй!
Дребничкият полковник трепна пак. Съвзе се обаче и грабна камшик от стражар.
— На хорото, твоята...
— Капанката се преви, попипа с ръка окървавената си наново шия, поколеба се... Но изръмжа като тигрица и се впи в ръката на полковника:
— Хайде, г-н офицееер! Скачаай!
Капанката скачаше — полковникът я ритна и се откъсна, — но тя скачаше: играе...
Хоро.
Чупи ръце, блъска нозе и крещи:
— Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо слад-ка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари — иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари — иху-у, иха-ха — хи-и-и...
10
Бай Нако избърза — яви се в тъмния коридор. Озърна се като убийца, нозете му се прегънаха и кой знае защо, попипа си дебелините отзад. Пое после стълбите за горния етаж. И спря.
"Фашизъм, пфе! И добре, токо кам фашистите? Генерали без армия, пфе!"
И пое пак нагоре. — Да проагитират — фашистите — народа, да го доведат до увлечение, че тогава да развеят байрак. Да.
"А така ще изколят само младежта, и това си е. Прос-то ще се опозорим пред цял свят. Не, не, властта трябва да се поеме пак от партиите. Толкоз. Нищо повече.
Горе той обърса студената пот от челото си и влезе при Софка. Тя беше с огледалце в ръка.
— Е, Софке, разследва ли те полковникът?
— Да, току-що.
Лицето на Софка гореше, тя беше изпотена, очевидно разследвали са я.
— Е?
— Глупости, Нако. Отиде сега Димо да ругае оногова, кривоокия.
Софка кривеше очи по огледалцето и съвсем обърна гръб на мъжа си. Бай Нако се нацупи: втикна ръце в джобовете на панталоните си и пусна корем напред — излезе.
Под балкона на предния Карабельов двор гъмжеха же-ни. Бай Нако затипа на пръсти. Жените, дигнати из домовете си по бели фусти, белееха сега като видения в гробища.
"Какви времена доживяхме, тю-ю!"
Бай Нако се сви и затипа назад. Поспря пред стаята на жена си, но си представи мустачките на полковник Гнойнишки. И отмина.
— Самото да е, разбира се... Обърка се светът, и това си е...Баре да е революция, пък то... убиват — някои — пристава Миндилев, подкупват слугинята Марга, отвличат Мичето изпод венчило, подпалват пазаря... излиза и цяла чета из града... а после? Щуротия една и нищо пове-че! Няма да гръмне и кьорав пищов, пфе!
"И те генерали без армия — хе-хе!"
М-да, фашизъм без фашисти, революция без революционери — пфе! Иди му хвани края! Самоизяждаме се, и толкоз!
Бай Нако беше свил пак устни на фунийка но изведнъж полузина ужасен: стрелна му съзнанието цифрата 17.
"У-у... толкова преди... и сега... толкоз...е, де ще я изкараме по тоя ред, а?
М-да, не вървим добре...Ще погнусим света. И току виж, заличили са ни от лицето на земята...просто тъй, като мръсно петно — хи-хи...Истина, само да видиш!"
Къс, дебел разкрачен, кметьт бай Нако се проникваше от мислите си и в съзнанието му догаряше цифрата 17 — голяма, червена...
Но сепна се и забърза на пръсти — излезе в задното крило на коридора.
А тук клекна — сви се като пред изстрел. Долу някой изрева:
— Няма ли господ на небето, бе-ей!
Бялата нощ сливаше наведените дръвчета на овощака. И навързаните едвам личаха — по двама на дънер, един зад друг, приведени, пъшкат като Сизифа.
Бай Нако не беше видял нищо. Но виждаше, свит на кълбо зад дъсчените перила. И трепереше цял. Ще се яви сега оня със сивата шапка и...
— Не, тогава Нако ще избяга, то се знае. Той би избягал още сега. Но слушаше: те говореха — те долу... Това приковаваше бай Нака.
"А след малко…няма вече да говорят...никога!"
Пръстите на бай Нако заиграха...пръстите на ръцете му... с които току-що беше подписал долу протокола...
Не, той ще избяга! Но слушаше: те говореха — те до-лу...Цигарка искаше някой, цигарка.
А-а! Бай Нако си извади носната кърпичка...
"Нека им дадат пък...да им дадат за последно по една цигарка... какво има!"
И забърса кметьт сълзите си.
Той имаше добро сърце — бай Нако!
В стаята на Мичето се сипеше глъч. Кумът, полковник Гнойнишки, хокаше кумеца си. Пфу, да плаче за една же-на, за една мокра пола!
— Войвода си бил, Сотире, офицер си бил! Засрами се!
— Пък и жена като жена ли е най-после Мичето! Да се венчее — доброволно — с одного, пък да хукне с евреин, пфу!
— Плюй, ти казвам! Ха ставай! Стани де!
Сотир се остави да го дигне кумът му. Но се сложи пак на Мичевия креват. И похлупи лице в шепите си.
М-да, все пак за окайване беше той. Полковник Гной-нишки разбираше това. Мичето беше жена — тука ли си! Парче и половина. Та че хвръква и наследството... Тю да се не видеше!
И заходи — полковникът — със ситни стъпки. Сучеше мустачките си, ще ги оскубе. Мичето трябва да се намери И ще се намери, то се знае. Заслужава това тоя кривок дявол.
— Сотире, стига! Ще я намеря, ти казвам! Давам ти честната си войнишка дума.
Сотир изхлипа и още по затисна лице о шепите си. А какъв храбрец беше той — тоя кривоок дявол! А-а, как летеше той с рогата си на Криволак!
Гнойнишки спря и опна гърди. Ех, дявол да го вземе, дявол да го вземе! Сражаваха се те —и той, и Сотир, и всички, —сражаваха се на изток и на запад, на север и на юг. —Дявол да го земе, дя-вол!
А сега тоя герой... тоя крилат храбрец... тоя беден Со-тир... М-да-а, за някакви бакалски богатства тук — е-е-ех
Нищо.
Нима трябва да благоденствуват само мародерите, които... които...
Нищо.
На Круша взводът на Сотир Иванов се стопи цял, самият той беше с пронизан врат...
И оцеля! Кривоок дявол, ха-ха!
Нищо.
М-да, такива подвизи, такива подвизи! Е-ех! Погребаха се всички надежди, всички. Здраве му кажи. М-да.
Просто лягай и мри.
Гнойнишки тупна с крак и раздруса къщата.
— Сотире, ще те бия! Пфу, за една фуста! Казвам ти ще те бия — ставай!
Сотир изохка и се дигна. Нему не е му вече до фуста Жена като жена. Пък и — би видяла Мичето — намери ла си би тя господя — само да му се падне още еднъж в ръцете.
— Не е там работата, куме, а виж какво...
И зашепнаха.
Бай Нако беше пропълзял на четири в коридора: сто ри му се, че долу се яви човекът със сивата широка шапка.
Турнал пръст на уста като дете, той ясно съзнаваше, че живее във времена като богомилските някога. Да, богомилските — от средните векове — и нищо повече! Тю-тю!
И зина: от спалнята на Мичето се понесоха крясъци. Гнойнишки, полковникът, викаше с пълно гърло като на парад. Хм, сякаш нарочно. И не командува, а псува:
— Мерзавец! Ще заповядам да те разстрелят немедлен о!
Не; какво значеше това? Комедия или трагедия, а? Бай Нако се стъписа — вратите на спалнята се открехнаха — нарочно сякаш! Гнойнишки подаде рамо и крещеше:
— Престъпник сте вие! Опорочихте властта! Оскандалихте правителството!
И като изпружи шия навън, изрева:
— Под-по-ручик Ти-ихов!
Адютантът поникна като из пода — тънък, изтегнат, хубав.
— Подпоручик, земам под стража шефа на полицията. Той още не е уволнен от началството, това ще стане впоследствие. Прочее, поверявам го вам.
И адютантът се закова пред вратата.
Бай Нако протри ръце. Не, даже игра да е това, пак е нещо. А можеше и да не е игра. Човек за човека е вълк. Гнойнишки ще изяде кривоокия сега, за да измие себе си.
Сипнаха се любопитни от сватбения салон и от долния етаж. Помощник-кметът Дечко се залепи о бай Нан-ка. Хм, любопитен и той, хе-хе — минало му е!
Гнойнишки поговори насаме със запасния майор Кандилев, сви връчения му протокол и разля глас към всички:
— Не мога, господа, да ви поверя нищо от онова не-вероятно и скандалиозно, което... Впрочем, това вие ще узнаете впоследствие. А сега...
И направи знак да го последват.
Лицата пребеляха.
Коридорът се изпразни бавно.
— Адютантът — закован пред спалнята на Мичето — запали цигара. И не видя откъде поникна до него бай На-ко. Той пристъпи с незапалена цигара, ръцете му трепереха. Адютантът попита:
— Всичките ли — навързаните в овощака — всичките ли, г-н кмете?
— Всичките. Тъй се реши.
Погледите им се посрещнаха през цигаревия дим.
Адютантът се заекна:
— Ч-ч-че не-не са ли и те българи, г-н кмете? Хубав е адютантът — дълголик, с тьнки устни! Бай Нако се извърна. Гледай го какво пита, май с момче. Хм цъфна тя, щом са потресени вече и те.
Но зад бай Нако поникна още нечия сянка — също с незапалена цигара.
— Да запаля, бай Нако. Що не слезеш долу, а?
— Аха, Ячо. Ти що не слезеш, а?
— Може ли? Аз съм прокурор.
Но в предния двор запищяха жени. "Що ни биете бре хей!" Хм, ясно е: ще ги карат да присъствуват. Кмет и прокурор отърчаха към предния балкон. В бялата нощ с очертаваха долу гърбове в куртки: въртяха бичове и женският вой се губеше към задния двор.
Бай Нако беше забил нокти в лакътя на Ячо и се повлече с него към задното антре.
Долу, пред овощака, лъщят ножовете на кордон войници. Жените изпълниха празното място пред тях.
И бялата нощ настръхна: войниците защракаха отворите на пушките си.
А-а!
Из навързаните се понесоха недомлъвки, после хълцукания. И някой страшно изрева:
— Ще ни убиват, бе-ей!
Но и веднага всичко онемя: из овощака се замярка сива широкопола шапка.
Старият обущар Капанов изпружи шия към сина с зад себе:
— Съ-събчо, жа ни убиват: затова гонят жените към нас. Помни ми думата, жа си приказваме пак.
Събчо изхълца. И старият се сепна:
— Срамота, Събчо! Дръж се, сине, мъж си!
Но Събчо се тресеше цял зад гърба му. Е, не се лесно мре на младост. Пък и първа рожба чака Събчо. Поне да го оставеха да си я види, че тогава. Старият обущар разбираше това. Кучета!
— Поеми х а в а, сине! Ей тъй!
И обущарят пое шумно дъх. Но Събчо изхърка само задавено. Хм, ще умре, преди да го измушкат. Стария ритна заднем сина си.
—Поеми хава, ти казвам, псе. Хайде де-е, чудо щяло да бъде, че ще липсаме от света!
И Събчо се окопити:
— Не-не ми се мре бе, та-та-тате!
— Бе беки мене ми се ме-ме-мре. Ама умирали са то-толкова хо-хора, Съ-събчо. Пък то може теб и да не ко-лят. Амче каква ще стане тя, ако ко-колят и младите, амче...
Но от съседното дърво завика дрезгло Марга, слуги-нята:
— Го-гос-поди, мене, за-защо ще колят: аз съм же-же-на-а...
Старият Капанов изпружи шия напред: от съседното дърво отвързаха адвокатчето Дърленски. А-я, почва!
— Съ-съ-бчо, почват!
И изхвръкнаха очите на Събча от орбитите, устните му се подуха и се пукаха, той безумно изрева:
— По-мощ бе, хора — колят ни бе, ей!
Ревът — грозен, животински — процепи бялата нощ. Старият обущар се заогъва о вързаните си ръце: хората, които отвързаха адвокатчето Дърленски от съседното дърво, се насочиха към Събча.
И прозвъня стоманен глас:
— Кой изрева?
Събчо се заекна и пак разля зверинен глас:
— А-а-з...
И баща му прехапа език: тъп парабелов изстрел разтресе младото тяло на вързания зад гърба му Събчо. Ста-рият обущар се напрегна приведен, давеше го кръвта от прехапания език, изпружи шия към убийцата на сина си и отчаяно ритна заднем.
Убийцата отскочи. И изпсува. После зина също и пред стария обущар черната като змия цев на парабел. Гърмът беше съвсем отблизо: тъп.
Бялата нощ почервеня.
Жените, притиснати о задната стена на дома, пищяха и се люлееха като завеса със зацапани фигури.
И блещяха пред тях войнишките байонети като погребални канделабри.
Кордонът войници се пречупи — изтласкаха напред адвокатчето Дърленски. Жените онемяха.
И пристъпи пред тях снажен мъж.
— Българки! Ст, тишина! Българки, ще отговаряте каквото ви питам. Така. Ето, пред вас е едно нищожество. Прочее, питам: човек ли е това, или червей?
Човек е, то се знае, какъв ти червей. Жените се запритискаха една о друга. Ораторът избуя:
— Отговаряйте, каквото ви питам, мерзавки!
Страшен... Жените зашепнаха: "Дърленсковото е." —"То е, ами!"
— Така. Добре. Тъй. Този е червеят Дърленски, адвокатчето. Сега да излезе напред тази мръсница, която го родила. Вед-на-га!
А-а! Жените стояха като ударени. И някоя хвърли високо:
— Тя е в гробищата бре!
Ораторът не можа да разбере.
— Какво било?
И загърлиха жените по цялата стена: "В гробищата е бре!" — "Там я търсете!" — "Че дано прибере господи вас при нея."
Снажният човек се сопна. И се надвеси над зацапаната завеса.
— Коя прокълна? Тука я искам! Веднага!
"Ау!" — изхриптя една. "Ау!" — кресна и друга. Ба! Завикаха дрезгло:
—Мъртвите не са мръсници бре! Мъртвите са свети поразнико, да те господ убиеше!"Щур Кандилев, пфу!"
кръгло сираче. Кандилев се обърка. Необходими бяха сега, види се, някои сестри и братовчедки на червея Дърленски: съвсем необходими! А то ги нямало и жените не можеха да ги измислят, разбира се.
Полковник Гнойнишки дръпна оратора настрани. Не биваше така, жени са, ще закрякат като гъски, то се знае.
— По-сдържано, г-н Кандилев, по-сдържано и с такт, тъй, знаеш...
— Разбирам, г-н полковник.
Жените стояха притиснати една о друга. Но Кандил пристъпи сега мек. Нека излезе тази, която го е прокълнала: доброволно да излезе, нищо няма да и стори той.
Така, разбира се, човешки трябва. — Жените се заблъскаха: сред тях се задвижи чорлава глава с окървавено лице. Капанката беше навярно: не можеше добре да се отличи, то тя трябва да беше — обущарката.
Кандилев я пое. И я обърна към жените:
— Ха тъй. Прочее, българки, тая вещица е родила този червей!
Капанката — снажна, плещеста — се възмути: тя да е родила това свито пред войниците джудже?! Но Кандилев повиши глас.
— Сега, жени, ще искам — пак доброволно — да ми изтласкате тук сестрите или братовчедките на този червей. Хайде!
Жените се споглеждаха. Дърленсковото, адвокатчето, нямало никакъв род: било
Кандилев се заогледва безпомощен и пак възбуя: лъжат тия мерзавки! Но полковник Гнойнишки го взима отново подръка. Щом родоотстъпникът Дърленски няма родове, откъде ще му ги намерят жените!
— Мерзавецът може да е незаконен син, Кандилев! Може да е подхвърлено дете; откъде ще му земеш тогава роднини?
И зашепнаха. Нямаше съмнение, тъкмо с адвокатчето трябваше е ф е к т, за да не излезе само голо едно убийс-тво като преди: то не е възпитателно впоследствие!
— Да, признавам, Кандилев, належаще е именно тоя адвокат изверг, той именно да бъде пред самата си смърт оплют от своите си майка и сестри, от своите си же-на и деца, но — фаталност!
Снажният Кандилев попипа брадичката си.
— Чакайте, г-н полковник, ако тоя мерзавец не е имал даже и жена, то... може ли да е нямал любовница?
... Истина! Имал е, разбира се—и само една ли... Вот идея! Браво, Кандилев!Измислица е, всичко е измислица. И нямат легенди вековете; всяко поколение е съчинявало само за себе си и нищо не се е предавало от минало за бъдеще. Даже надали е имало минало. И не ще има бъдеще. Нищо не е имало и нищо не ще има: мърсете, колкото искате — дедите не ще чуят и внуците не ще се червят.
Над овощака бездушно цареше бялата нощ. Войнишките байонети блещяха като погребални канделабри. И замряла беше живата зацапана завеса по задната стена на Карабелевия дом.
преди смъртта си да бъ-де всенародно оплют и преди всичко от тия, които въоб-щем му са били близки на душата. Затова аз пожелах отначало да ми посочите майката на тоя изверг. Но той нямал такава. Добре, толкоз по-добре: не за-слу-жа-ва! Пожелах после да ми посочите негови сестри и братов-чедки. Но той нямал и такива. Добре, толкоз по-добре: не ги заслужава! Нун, сега, вън от майка и сестри, каква още мила женска душа може да има един мъж? Помислете, а? С една дума, въобщем, българки — тоя изверг, — той все ще да се е вреждал с някоя от вас, а?
Снажният запасен майор пристъпи пак. И тържествен беше сега:
— Из кървите, които ние днес проливаме, българки — кърви черни, кърви подли, кърви мръсни, — из тия кърви въобщем ние искаме да израсне свещено поколение. Ето защо всеки родоотстъпник трябва
...Живата зацапана завеса се прегъна към стената, продра се глухо нечие гърло "уха-а" и се зачупиха сякаш лозови пръчки, запращяха, пламнаха:
— Уха-а, мазник! Дю-ю!— Глупец Кандилев, пфу!
Когато камшиците приковаха живата зацапана завеса о зида, Гнойнишки изтегли сабята си.
— Няма никоя да гъкне, ще ви изколя като кокошки. Слушайте. През петстотин години, да, през цели пет века не е имало дом в България и не е имало челяд българска, които да не са били газени от агарянеца. Лъжа ли е, мърсии?! Е, добре, ето това е, което ще докарат до главите ни пак продажници като тоя червей!
Мъничкият полковник изви сабята си към свития пред войниците Дърленски.
И той трепна — черен, с изцъклени очи.
Това се почувствува. Полковникът се раздруса от погнуса и шумно се изхрачи върху вързания:
— Пфу, позорно клеймо на земната кора! — Жени! Българки! Едни окаляници, които според делата си и впоследствие стават предатели на своите си отечество и държава, на своите си майки и жени, на своите си... с ед-на дума, такивато едни изверги, които не жалят и децата си, какво заслужават, а? Едно-единствено: оплюване! Да, всенародно оплюване! И смърт! Немедлена, мо-ментална, да! Оплюване и смъ-ъ-ърт!Дърленсковото, адвокатчето, заслужаваше оплюване, то се знае: няма ни куче, ни коте, а и то бърка света. Капанката хвърли през войнишките пушки плах поглед към овощака. Сърцето и се заскрежи. Ще дочака тя реда на своите и ще видят тогава — всички ще видят. А сега ще изпълнява. И пристъпи към Дърленсковото. Да не плюе ли? Капанката би удавила в храчки и целия свят!
ги, напласти труповете и плюй после, колкото щеш.
Потръгнаха жените — плюят.
И се вцепениха: блясъкът на байонетите се пречупи, вързаното адвокатче — мъничко, сдървено — изрева от-сечено и после се дигна от земята, набучено на ножовете като чучело.
... Ще примират жените — една по друга, то се знае. И ще ги отвлекат пак в предния двор — как инак?
Нищо. Можеше да се оплюват не живите, а труповете им, разбира се. Но нищо.
Ячо, прокурорът, обаче беше възмутен. Непростите-лен г а ф! Избий
— Амче.
Те бяха съгласни — прокурор и кмет, свити в горното задно антре. Бай Нако намисли даже нещо силно:
— Военните — остави ги ти, Ячо. Хм, желаеш да превъзпиташ народа — добре! Настели утре труповете сред пазаря, полей ги с газ и нека се извърви градът: да плюят! А после — запали! Да горят! Да горят дни и нощи — за приказ и помен на вечни...
Той не се доизказа — в овощака екна песен:Мила родино, ти си земен рай —
И се пречупи от бързи два изстрела. А после продължи пак:
Твойта хубост, твойта прелест,
ах те-е ня-мат кра-ай.Жените запищяха по такта на двойните изстрели.
И сви бърже още един пръст. Но веднага изблещи очи:
Бай Нако приклекна до нозете на прокурора и броеше: на всеки двоен изстрел свиваше по един пръст.
И песента в овощака не прекъсваше.
А последният изстрел беше само един.
И следващият пръст от ръката на кмета остана изправен. Така трябваше: нали по протокола бяха 17?
Но бай Нако сви и изправения си пръст: той не беше турил в своята сметка измушкания Дърленски.
И се опули в пръстите си: не, сметката не излизаше! Едно, две... пет... осем...
"Осем! Е, осем по два — 16!"
Свитите пръсти на бай Нака показваха 16 разстреляни. И таз добра!
— Ячо, аз изброих само 16.
— 16 ли?
— Ето бе, брате: на всеки изстрел по един пръст, един, два... пет... осем... Хм! Има си хас да е избягал някой. Втаса тя тогаз! Току виж, описал е после всичко.
— Глупости, Нако. Смяташ ли и Дърленски?
— Смятам го.
— Ами двата изстрела преди него?
Кметът трепна. Да, той беше забравил първите два из-стрела.
— Че каква стана тя: сега пък излизат 18! Ячо! Ячо бе!
— Остави, Нако, чакай.
Прокурорът следеше нещо долу. Кметът го задърпа:
— Господи! Грешка е станало, Ячо: 18 души са!
— 18 ли? Тогава може 18 да са.
— Но как, Ячо, в протокола бяха 17 — най-сериозно.
— Тогава 17 ще са.
— Но аз броих: 18 излизат, най-сериозно!
— Как ще излизат 18, Нако, като са били 17! Сбъркал си нещо, това е.
Нако запъпра ръце. Орех ли е броил, че ще сбърка — и таз добра!
— Това е човешки живот, Ячо!
Но кмет и прокурор трепнаха: долу някой каза високо:
— А бе — 18 излизат!
Агентите влачеха трупове от овощака, някой ги броеше и повтори пак:
— 18 са, истина!
Кмет и прокурор се озоваха долу. Полковник Гнойнишки ги сгриза с поглед:
— Да се преброят труповете! Срамота!
Агентите ги запремятаха. Не, те не бяха по-малко!
— 18, г-н полковник.
И таз добра... Ръката на Гнойнишки заигра по мустаците.
— Поручик Рибаров, как трябва да се разбере това: вие ни давате 18 трупа?!
Човекът с широкополата шапка изплю залепената на устните си цигара:
— Щом са 18... толкова ще са били, г-н полковник.
— Ха сега де!... Кметът пристъпи.
— Хм, 18 са, и аз толкова ги изкарах, Гнойнишки: ис-тина!
— Молчат!
Гнойнишки махна с ръка и викна старшия стражар:
— Я бе измъкни от грамадата тук трупа на пристава Миндилев: с него стават 18. Хайде!
Старшият изкозирува:
— Трупа на пристава ние отнесохме още снощи у до-ма му, г-н полковник!
Гнойнишки позеленя. На какво приличаше това наистина: труповете трябваше да бъдат 17.
— Да се преброят пак! Веднага!
... Не, труповете бяха 18! И не можеха да станат 17 — по никакъв начин!
Гнойнишки разпери ръце. А пристъпи и Кандилев, запасният майор:
— Господин полковник, осмелявам се да доложа, че ние сме взели протоколно решение само за 17 души. Про-чее, аз отхвърлям от себе си всяка отговорност!
... И с право, разбира се. Гнойнишки се облегнана сабята си. Така е, отговорността пада върху тоя, който е съставил списъка. М-да.
Шефът на полицията! М-да... И толкоз по-добре! Ве-ликолепно! Сега вече е свършено с него — с тоя мерзавец, да!Бай Нако протри ръце. Тя ще стане сега една... И запреде по стълбите след Гнойнишки. Тоя влезе при кривоокия — в спалнята на Мичето. Да, тя ще стане сега една...
ти е нещо роднина старият псалт, а, Нако? Кметът заплака. Роднина, хм, роднина!
Бай Нако поднесе цигара на адютанта и залепи ухо о ключалката.
В коридора се яви и Ячо, прокурорът. Обущата му скърцаха. Бай Нако размаха ръце зад гръб — да не шуми Ячо!
И след малко отскочи като ударен.
— Господи, дядо Рад убит! По погрешка убит, ай-й-й!
Кметът стискаше дебелите си бузи и се залюля. А ка-то стигна срещната стена, приклекна с опрян о нея гръб.
— Миличкият, миличкият дядо Рад!
Ячо, прокурорът, разбра: убили са наред с другите и стария черковен певец дядо Рад. Но как е попаднал той между навързаните в овощака! Странно. Впрочем, така е то, щом се игнорира правосъдието, да, да.
И поднесе на съкрушения бай Нако цигарка:
— Запали, Нако. Станало сега. Хм, просто глупаво. Запали де!
— Остави, брате... Ти знаеш, ех! Това е нечувано зло-деяние.
— Да не
— Роднина е ни-нищо, Ячо! Е-ех! Ако съм аз днес гра-мотен човек, да знаеш, дължа го на дядо Рад! Да. И ако още знам молитвичка някоя, от него съм я научил, от не-го, да! И песенчица ако помня, да, и песенчица даже, пак от него е!
Бай Нако извади носна кърпичка и се осекна.
— И каквото добро е още останало в душичката ми, Ячо-о... и ако е останало още нещо добро в душичката ми, Ячо-о, от дядо Рад е, от дядо Рад... от неговата златна устичка е — златна, златна — е-ех!
Бай Нако се съкруши съвсем. И Ячо го подигна насила: не биваше кметът на града да е приклекнал до стена-та тъй, като селянин по съдилищните коридори.
— Стига, Нако. Станало сега. Ха запали.
И Нако запали цигара, засмука, а после сви език на фунийка до самого ухо на Яча:
— Ячо, да знаеш, те ще разстрелят и нас, само да видиш!
— Кои бе?
— Военните, кои.
— Мълчи, и стените имат уши.
Бай Нако се пообърна и засмука пак цигарата. — Ми-личкият дядо Рад! — А те ще разстрелват, военните, как-вото и да мисли прокурорът, да. Ц-ц, миличкият дядо Рад!
— Хм, виждам го — пред очите ми е и сега, Ячо: бедничкият дядо Рад! — Дай ми още една цигара. — Да, седим ние по ризки в школото — все край стените, на пода — де още чинове! Седим, а той ни разказва, разказва — все за Панагюрското въстание! Как са се били с турците първия ден, после как втория... И крили се сетне по таваните — седмици, седмици, — все по таваните — е-ех!
... Вратата на Мичината стая се открехна, показа пол-ковник Гнойнишки гръб и викаше:
— Ще отговаряте! Да се разстрели старият черковен певец на града, не, това не може да се прости! Аз още ут-ре ще ви предам на прокурора, още утре!
И тръшна вратата пак, защото кривоокият се оправдаваше нещо.
Бай Нако заискри очи. Ще види той сега — началникът — кой кум, кой сват. И задърпа ръкава на прокурора:
— Ячо, защо да го предават на теб, а? Откажи! Има ли сега съд за другите? В камион и хайде!
Прокурорът сви с език цигарата в ъглеца на устата си.
— Бе те нека ми го дадат, че тя е лесна. ...
Полковник Гнойнишки отвори пак вратата и се изплю
—Няма вече кум и кумец, батинка: картечница за теб, картечница!
Пресрещнаха го прокурорът и кметът:
— Как е станало това, г-н полковник — как е могло да стане?
— Кое бе, Ячо?
— Разстрелване без присъда, моля ви се!
— Де холан!
Бай Нако разпери ръце:
— Но, Димо, дядо Рад е ветеран от Панагюрското въс-тание!
Полковникът го сгриза с очи. — Ветеран — дядо Рад, — а е способствувал тази нощ да влезе тук чета, да убие пристава Миндилев, да отвлече Мичето — да!
— Оставете, господа гнил народ, робски, подъл! Я вървете по мене!Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати ус-та, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове.
-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари — иху-у, иха-ха — хи-и-и...
И кървите миришеха
Жените, подкарани от предния двор, прииждаха по уличката, изпущаха отсечени писъци и скубеха коси пред кордона войници.
Сбиха ги в куп, оградиха ги каскети и заиграха камшици пак.
— Ще онемеете!
И онемяха.
Тогава началникът на гарнизона, кметът, прокурорът и всички пристъпиха към грамадата.
Изтегли полковникът сабята си и разля стоманен глас:
— Проклятие и храчки върху родоотстьпниците за вечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място!
... Плюеха.
Камшици подкараха и жените.
Още малко — ще почнат и те.
Но зафуча над всички глави — полудя може би! — висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча под камшиците.
— У-у-у-у, мари хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а!
Пристъпи, дигна крак високо към грамадата напластени трупове и впи ръце в корема си. Гласът и беше прегракнал, но изрева отчаяно:
— Не жа ги плюем ние, г-н офице-е-ер, че хай така сме ги късали от себе си!
Камшиците замряха над потръгналите жени. Сопнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грама-дата от трупове — възцари се в бялата нощ. Страшно, до полуда страшно!
Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично отстъпление.
— Добре... И ти имаш право... Така да е: няма да плю-ете... Добре...
После потресе глава и разля тънък глас:
— Музиката! Да дойде веднага! Не-медле-но!
Жените се свиха, блъскани от стеклите се музиканти.
Гнойнишки пъхтеше. И заповяда:
— Хоро! Пайдушката! Веднага!
Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, бесен в лице, разигра сабята си.
— Кмете, повеждай! Хоро искам! Хващайте се всички! Хоррро, ви казвам, или с труповете ви Марица ще задръстя!
Но Капанката — разкрачена, снажна, чорлава — залюля се като пияна. И изпищя:
— Убий, куче! Убийй!
Дребничкият полковник трепна пак. Съвзе се обаче и грабна камшик от стражар.
— На хорото, твоята...
— Капанката се преви, попипа с ръка окървавената си наново шия, поколеба се... Но изръмжа като тигрица и се впи в ръката на полковника:
— Хайде, г-н офицееер! Скачаай!
Капанката скачаше — полковникът я ритна и се откъсна, — но тя скачаше: играе...
Хоро.
Чупи ръце, блъска нозе и крещи:
— Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо слад-ка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари — иху
— Кому ме остави, стара майчице!
Зетят кипна:
— Що не викнеш повече! Викни, да те чуе целият град! Миче, на теб казвам, престани! Престани де! Е-е?
Кривото му око я гледаше разширено. Но Мичето го не виждаше сега: отблъсна ръката му и се повали над умиращата.
— Не мога вече, бабинко! А-а, не се живее вече! Земи ме със себе си! С тебе искам да умра, стара майко — с тебе!
Сотир я обхвана. Дойде му може би и да я целуне. Той я обичаше, когато тя ревеше от мъка, когато пищеше отчаяно. Но се съвладя: отстрани я само от възглавието.
И застиска окочанелите ръце на старицата. Даже и се усмихна.
— Дай си, майко, сърце. Ще повикаме утре поп да те причасти. Нали и то трябва. Дай си сърце. Не се то умира тъй лесно, гледай си работата.
Карабелица избистри едното си око. Но гледаше вече от оня свят. Замърдаха обаче и устните и: казваше нещо. Наведоха се всички. Зетят разпери ръце.
Какво, а, бабо? Кажи! Имаш ли — вложени — някъде в пари? А? Пари, казвам, да си скрила някъде, а? Парии!
Старицата зафъфла. Околийският се обърна към дядо Рад:
—Свате, слушай добре!
—Аз слу-слушам.
Кметшата се проточи цяла над одъра.
—Кажи, Карабелице, ей, всички сме тука!
Старицата изви гаснещо око към всички, спря го на внучката си и раззина уста:
—Се-ме-то ви да-да изс-с-с-съхне.
Кметшата отскочи. Околийският стоеше втрещен.
—Ка-какво каза?
Мичето натика в устата си цялата мокра от сълзи кърпичка, която стискаше.
А на старицата олекна: заклопи тя очи и отпусна лице като причастена. След малко долната и челюст изтрака...
Смъртта се възцари. Но околийският не и повярва: наведе огледалце до устните на умрялата. Стъклото остана чисто. Да, спряло беше онова, което замъглява огледалото и слава богу.
Хайде сега горе! Сватбата продължава!
Околийският държеше зад гръб ръката си, която стискаше празната кадифена чантичка. Дали не я е претършувал дядо Рад? Или приставът Миндилев може би?
Кметшата обгърна Мичето. — Нямаше какво, разбира се не можеше да се разтури цяла сватба за умрялата!Но Мичето писна. Кривоокият кипна пак. И завика слугинята — все с ръката зад гърба:
—Марга! Марга ма!
Диване! Кой знае къде се е свряла и реве. — Марга-а!