Сгарият обущар Капанов мърмореше нещо в сайванта зад Дрангазовата хумба...
—Събчо-о, завий ми цигарата, момчето ми... Тю-ю бре, треперят вече ваджишките ръце... Събчо-о!
    Събчо не чуваше. Облакътил се на зида, пуши и зяпа в месечината. Е, заковала се е тя на небето и не мърда. Бяла нощ! Бяла нощ, черна гоина!
    Събчовата цигара догаряше на долнята му устна. И гърлото му беше съвсем засъхнало. Май с Дрангаз, не рачи да отвори, тю-ю му и човекът! До вчера се въртеше на пети пред тях, а ей го, надул се и той сега.
    Събчо изви шия към хумбата и изпсува.
    Инак може и вкъщи да си е човекът, разбира се; отишел е да вечеря; амче... То се чу отначало говор долу наистина, но хумба нали е, плъх да цвърцне, пак бумти.
    —Събчо бре, Събчо-о!
    —Какво, тате.
    —Завий ми цигарата, момчето ми.
    Събчо пак направи оглушки. Надигна се на пръсти до зида и пружеше шия към дворищата, следеше нещо.
    А старият наостри уши към хумбата: счу му се пакглъчка долу:
    "Ба, има някой вътре "
    И се залепи о вратцата. Но шумът заглъхна.
    —Отвори, Дрангаз! Празник е най-после жа си дотамамим карара, та че утре — на работа пак!
    Хумбата не се отзова. Старият приклекна до стената.
    Хм, работа утре — хе-хе... Вятър е вече и делникът му, вятър и празникът, вятър! Няма живуване и това си е. На че хлябът стана 35 гроша — тц, тц, намярата му майна!
    Събчо събори камък от зида, унесен по това, което следеше из дворищата И повика шепном баща си:
    — Тате, тате! Тате бе, я ела!
    Старият смачка в шепа недоправената си цигара и пристъпи. Загледа. Любопитен и той! Дотрябвало му е какво там някои вършат — яли си главите, хе!... Ех, да ми вървял занаятът! Че жа се дели от дюгеня си старият Капанов! А бейоо! Светът да се запали от четирите страни, той не жа дигне глава... Да гори светът! Же титръгнат теб Капановците да зяпат... и по хумби да киснат сега, когато на главата им е вдовица снаха със сирачета, еех!
    — Е, какво, Събчо, а?
    — Мома се краде, тате!
    Из дворищата ставаше нещо. Влачеха жена. То не личеше дали тъкмо я влачат, или я само водят, но работата не беше чиста: пълзят все край стените, а по дворните преходи се чугулят жени — посрещат ги и сякаш се прегръщат...
    Обущарите, баща и син, пружеха шии.
    — Мома се краде, тате! Казвам ти! Само да видиш!
    — На такова ми мирише и мен. Хаирлия да им е, Събчо.
    Но заглъхнаха дворищата и замря бялата нощ пак.
    Хумбата на Дрангаза не се обаждаше.
    Старият обущар втикна в ръката на сина си недоправената цигара.
    — Завий ми я. — Тю-ю му и животьт, брей! — Инак нека крадат, Събчо. Мома било или друго: да крада-ат. Тя се видя вече..
    Събчо завиваше цигарата. — То не се още знае — за ония там, из дворищата — крадат ли момата, или сама им отива тя, току.
    Старият се прозя — Все едно. Върти се светът. И не е лошо, нека се върти — колелото недно!
    — Да се женят, Събчо... За хората, казвам... Да се плоди народът, че... че каквото ни подбраха чорбаджата, жа ни кърдисат... Коренът жа ни пресушат, само да видиш.
    Събчо драсна кибрит. — То все ще се пресуши нечий корен, ама ха да видим чий.
    — Запали, тате. Пали де! И си гледай кефа не жа ни кърдисат: нямат сметка! От нашия пот живеят, тяхната. — Ама ако дойде ред ние да ги...
    Събчо се ококори, вратцата на хумбата скръцнаха.
    — Ах, твоята верица кръчмарска!
    И на един скок затисна рамо о вратцата.
    — Дрангаз, отвори! Жа я изкъртя — казвам ти, Дрангаз — не си яж. .
    Вратцата се залости отвътре. Време ли е за отваряне: откога е минал полицейският час!
    Старият обущар избута сина си. Дете си е още Събчо, не е проумял света: армеиски уста и царски врата отварят.
    И сви устни о ключалката:
    — Дрангаз, отвори да чуеш какво се случи. Ние сме бе, аз, Капанов,с моя Събчо.
    И Дрангазът отвори: лъхна из хумбата на вино и тютюн.
    Стълбичката беше стръмна, но не им е първица на обущарите: смъкнаха се долу като по въже.
    Мъждееше присвита лампа и бялата навън нощ примигваше из свряно високо прозорче. Край бъчвите блясваха цигари и потухваха като светулки. Двама ли са, трима ли? Хм, панти някои... от измета на руския цар ще са: нали те колят вече кучето у нас, тяхната...
    Старият Капанов се сложи на нисък стол и се наежи:
    —Седни, Събчо, Дрангаз, пелин!
    Събчо зави цигара и драсна кибрит — огледа другите в хумбата.
    —Кои сте бе?
    Хората мълчаха. Събчо се наведе до баща си:
    —Селяни, тате Май че са малевците — я се обърни.
    —Да са, Събчо, нам що.
    —Ония бе, тате, хората от Малево… дето ги млатиха - в казармата — и повече от нас
    —Аха!
    Сарият се обърна. Но видя в мрачевата пак само блещукане на цигарите.
    —Вие ли сте, аленколар?
    —Наздравичко, дядо Капанов.
    —Пийте наздраве. Да ви е сладко Мръдни бе, Дрангаз!
    Дзангазът положи табличката на земя и зачака да чуе какво се е случило Но Събчо го сгриза:
    —Жа ни светиш ли бе? Махай се, не жа си сбъркаме устата.
    После дигна чаша към малевците!
    —Наздравичко, другари Бог да прости загиналите... че и тия, дето жа гинат!
    Хумбата се преобрази. Главите се наведоха. В казармите са пак — те: обущарите, малевците и други още, много други... Тъмно е и вони .. Слушат се охкания, подът е разкашкан от кърви... Ех!
    Старият Капанов изпъшка. И гаврътна чашата пелин. А мъката му се понесе като прозявка: пъшкаха един след друг всички. Събчо проточи глухо:
    — "Как хотите стерегите. Я и так не убегу-у".
    Как я пееха те там? Пееха и плачеха. Нищо.
    — Какво се е случило навън, дядо Капанов?
    — Ами, случило се. Дрангазът не отговаряше.
    — Ние пък помислихме кой знае какво. Събчо засука мустак.
    — Какво има да се случи едни гледат сватба, други — брадва.
    — Тъй е.
    — Само у Карабельови — там началникът, кривоокият — неговата — сега вече жа накриви калпак умряла е — сред сватбата — старата тютюнджийка.
    — Тъй ли? — Виж ти! — Върви му на кръволока.
    — Върви му. — Събчо зацеди през зъби: — Дебелото Миче — Карабельовата — тепърва жа дебелее… Да плюе на братовата си памет — тю, анасъна — Хм, тц, тц. . Ама нищо! Добър е господ. Ех, море, голям денец с малка пита, жа дойдеш ли?!
    Цигарите трайно осветиха наведените бъчви. — Хм, ще дойде той, големия денец, с малка пита: не може да не дойде!
    Събчо стъпка цигарата си.
    — Пък одеве някои крадоха мома. Истина! Тю му и светът! Кажи и нож забий: едни гледат сватба, други брадва. Това си е, и туйто!
    Малевците проточиха вратове:
    — Мома ли? Виж ти! Кога бе?
    — Мома. Отвлякоха я.
    — Ами сега ли?
    — Сега. Току-що.
    Селяните се нещо сбутаха После се раздвижиха. стават един след друг. И се снизаха по тъмната стълбичка нагоре: пристягат пояси и изчезват в бялата нощ.
    Старият Капанов нищо не забеляза. Стои приведен до сложената на земя табличка. Пуши и пие. Не чува, не мисли: нищо вече не чува и нищо не мисли.
    Но Събчо се огледа. И бутна с показалец челото си. Брех, тия, малевците, те бъркат тези ципури — краденето на момата тази вечер, истина! Тяхна работа ще е! Намерили му времето, здраве му кажи, хе, хе!
    И скочи, ококори се под носа на Дрангаза, пита го с ръце къде са щукнали малевците.
    Крьчмарят залепи показалец на уста.
    След малко обаче вратцата горе се отвори, надникна дългокоса глава и разля в хумбата дрезгав глас:
    —Пропилявайте се, еснафи, хайде! Сврете се веднага, вдън земя, че да не ни кълнете после!
    …Хм, това пък какво значеше? Сега вече дигна глава и старият Капанов. Но Дрангаза залости вратцата. Къде ще вървят обущарите в това ни едно време. По-лошо е, ако ги заловят тъкмо сега, когато навън става кой знае какво.
    Очевидно, Дрангаза знаеше кое-що.
    Е, негова работа!
    —Дрангаз, пелин!
    Тресе се бялата нощ от тръби и барабани. Куршуми сякаш се сипят над къщята. Или нахлуват орди в града. Залостват се дворни и къщни врати: светват и раснат прозорци и тремове. На мести се спущат стари и прогнили кепенци, които не са спущани от много години. Е, все така е било през вековете — през всички векове!
    Или не, не е било все така! Ново е сега, съвсем ново. И винаги е било ново, страшно ново, когато земята се стеле със стенещи трупове.
    …На пазара сред града изви дим, разрасна се чер облак и скоро заиграха пламъци на стълпове.
    Бялата нощ се нажежи, стана червена.
    И тръбите на тревогата заечаха панически.
    —Пожар!
    Понесоха се изстрели. Зачестиха. Дигна се рев. И се удави в женски писъци:
    —Господи, избиват! Избиват пак! Зверове!
    Малевците пълзяха край дворните зидове, снизани на вереница: — държат ниско карабините си и се озъртат.
    Сбираха се пред засенчени от овощака преходи и оглеждаха дворищата околовръст.
    —А можеше и без пожари, бай Василе, а? Сбъркахме.
    Дългокосият водеше. Сумти снишен и се извръща към огнения стълп сред града. Страшно е, безпричинно страшно. Малевците се задъхваха. И пак бяха любопитни.
    — А де я булката, бай Василе, а?
    Дългокосият не отговаряше. Може и да не чува: оглушителна е военната тревога.
    После изведнъж стихна: секнаха тръбите и барабаните като ударени.
    И сърцата забиха. Бивало е и по-страшно през войните, то се знае. Нищо. Стига да се изтръгнат сега от града, да преварят само войската!
    — У-у, ще ни се пръснат сърцата. И през войните не е било толкова страшно. Защо, бай Василе, а?
    — Е, стреляха ви тогава и зад гърба.
    — Истина! — Така беше — хи-хи!
    Нахълтаха в гьст овощак. Дългокосият почука карабината си. Малевците приклекнаха.
    — Сватба!
    Шумоляха стъпки. И чу се тихо:
    — Пожар!
    Размесиха се. После се задърлиха. Дългокосият не можеше да повярва. Тридесет души! Не, това беше лудост. Как се храни и как се придвижва такава чета?
    — Ние ще се източим в Сърбия, бай Василе. Да хванем само Балкана еднъж. Не се живее вече тук...
    Не се живяло вече тука... А народът къде ще се източи... И той в Сърбия! — Дългокосият гледаше изпод вежди.
    — Имате ли поне оръжие?
    — Де оръжие!
    Тръгнали като на избор. Остава да дигнат по един слънчоглед, като ония край Огоста: — скакалци ще плашат... Пуста кюския!
    "Впрочем, изборджии и ураджии!"
    И се повлече дългата въреница. Вървят снишени и задъхани. По преходите дългокосият изостава и оглежда всекиго. Учители, словослагатели, счетоводители из кантори,студента...
    "Чакаха манна от небето... Пуста кюския!"
    Снизаните във вереницата също загледаха дългокосия. "Забъркана глава... екзалтиран тип... Е, нищо, нали помага сега!"
    Да, всеки с вярата си. Иско разбираше това. И не се делеше от дългокосия. Инак, няма съмнение, бъдещето е тяхно, на Искови. Какъв смисъл има от индивидуализъм, личен морал и пр. Романтика и нищо повече. Преди всичко и над всичко класовото съзнание, да!
    —А сега — само да минем еднъж голините пред Балкана, бай Василе, нали?
    —После?
    —Да хванем гората, думам.
    —А хляб?
    —Е там, който вече издържи.
    —А който не издържи?
    Иско обори чело. Нима и той може да жертвува току-тъй кого да било... Дългокосият го гледаше остро. Дете е той Иско. Артист. По театрите да пее и ситите да облажава. А се загрижил за тържеството на пролетариата...
— Деца сте вий, Иско, бозайничета. Всички до един.
    Ще отнемат господството на царе, папи, патриарси...Ще съкрушат милитаризма... А тръгнали с голи ръце, даже без парче хляб, като на сватба...
    Иско попипа оскубаната си брада. Боляха разранените му страни. Нищо. А дългокосият не беше прав, разбира се. Тръгнали били те с голи ръце, като на сватба... Не, на смърт са те тръгнали — с открити души, с пламтящи сърца! Такава е истината! И ще гинат те със скръстени ръце! Защото не оръжието ще победи. Не!
    Броят ще победи, безчислеността на народните маси. Работните ръце ще победят заедно с всичко онова, което те творят — машините и богатствата.
    —Класовата борба, бай Василе, не е измислица. В определен ден, в определен час пролетариатът ще дигне ръце като един човек. И стой! — ще рухне всичко.
    —Без да гръмне даже ръждив пищов?
    —То ли е важно? — Иско кривеше устни. — И топовете ще гърмят. Но ще победят не те.
    —А в Русия, Иско?
    —Е, Русия! И в Русия, и в Азия, и в Африка, че и у нас — навред, където...
    Впрочем, то е дълго. Пък и не струва да спорят хора с различни гледища. Не си разбират от езика. Иско проумяваше това.
    — Стига, бай Василе, да се откъсне Азия, както се откъсна Русия. Нозете на европейската хидра ще бъдат веднага подсечени. И ще секнат всички извори
    ... А голините над градските лозя вече се разкриха: свищи чело далеч Средна гора. Ще запее скоро отнякъде картечница. Тя се е покатерила направо по ярищата — картечната рота — навярно. И се е залостила някъде...
    — Хм, да ще сега пролетариатът да каже стой! — А, Иско?
    Очите на дългокосия блеснаха, той замахна с карабината си и изви дясното рамо напред.
    Пълзяха снишени, страшни.
    — Да, Иско, Йехова е сътворил милиони раби, които не ще се източат заедно с вас в Сърбия. Те ще си останат по селата, из гьнките на това поле. И ще ни посрещнат сега. И ще ни нахранят, и ще ни напоят — както са правили със своите верни хайдути през векове...
    ... Да, селата са правили това — през векове — със своите хайдути, но какъв хайдутин е Иско и какво ще търси той сега по тези села...
    — Не, бай Василе, по-добре е в Балкана.
    — По-добре е, разбира се. Но Балканът не се яде и не се пие.
    — Иско, да се отърсиш от твоя Маркс, ще те заколя.
    Иско се усмихва: очите на дългокосия го галят братски. А инак — Иско се е отърсил вече от всичко, от всичко...
    — Да свърши само, бай Василе, да свърши по-скоро с тоя кучешки живот!
    — Ба! — Дългокосият се обърна кипнал. Не е го срам — Иско? Сега да се отказва от живота, сега, когато Мичето...
    — Ей, Иско, тя е злато! Щом ти чу името, пръпка като птичка, истина!
    Ха, отщял му се животът — на Иско — сега! Той е просто глупец, недостоен глупец.
    — Чуй бе, дай ми Мичето — харизвам ти целия Балкан и целия свят — ха-ха!
    Иско загледа настрани. — Да му дадял Мичето... Мигар Иско я е взимал, та ще му я дава... Други взимаха Мичето... То се свърши...
    "Гнусна съдба, гнусна!"
    …И не и продума Иско тази вечер — не можа. Нито я целуна, нито я погали — не можа. А беше готов да умре до нозете и. Да, именно, да умре. Топеше се от желание да коленичи пред нея и да и каже: сега вече да умрем. А нищо не направи, нищо не продума, нито даже въздъхна.
    "Гнусна съдба, пфу!"
    —Бай Василе!
    —Какво, братче?
    —Една молба — молба на живот и смърт, ако се видим натясно, не ме давай жив ръцете на кърволоците. .
    Дългокосият сграби ръката на Иско. Това е право... А-а, това е, виж, право... Добре е намислил това Иско... Наистина, няма вече смисъл да попадне той в ръце... Кривокракият ще го одере жив... Да, жив... И то не за друго, а от ревност...
    —Прав си, Иско, истина. Но не се бой. Ако войската пресече пътя ни, ти не се късай от мене, братче. Аз, щом дотрябва, ще ти тегля куршума.
    И по свой ред Иско застиска широката му ръка. Хубав е Иско... Да, хубав е в самата си душа евреинът... Е, влюбен е... Затова, разбира се, хе-хе!